Часът е пет следобед. Прибирам се от работа, както обикновено, карайки по познати улици, срещайки познати хора, та дори и познатите кучета белязани от общината с пластмасова табелка на ухото, които необезпокоявани от никого се излежават пред хранителния магазин, очаквайки някой да им подхвърли нещо за ядене. Профуча линейка и провирайки се между колоната от коли изчезна някъде да спасява нечий живот. Изведнъж отляво ме изпревари лъскав автомобил с млад водач и то при двойна непрекъсната линия на пътя. Няколко коли по напред в колоната някой му препречи пътя и той наби спирачки. Не можейки повече да изпреварва той стоеше и чакаше някой да го пропусне да мине с ревящ двигател. Когато минах покрай него го погледнах и прочетох по устните му, как благославя всеки, който не го е пропуснал, но това не ме засягаше. Хората като върволица и с тъжни физиономии вървяха забързано, пресичаха където им падне и то само да се приберат в своите кутийки, да пуснат телевизора за да чуят поредната тъжна но ...