Порфирий Порков, декан на филиала на филиала…на не знам си кой филиал на университета по вече не е важно какъв, седна на коженото кресло и отправи взор към вратата. „Няма студенти, ей, няма! А ние се трепем да изнасяме обучение, да не се бъхтят по влакове и автобуси, квартири да не плащат, от мамината храна да не се лишават, а те…не искат да учат!” Тези мисли бяха прекъснати от напористо почукване на вратата и последващо нахлуване на главен асистент и научен сътрудник, както и някои други дейности по съвместителство, Марийка Тучкова.
- Маро, ти защо идваш? Нямаш ли други задачи!
- Вярно, че не е добър денят…позна!- направи дебел намек към липсата на поздрав от страна на деканът новодошлата – Но пък имам и добра новина! Открих един не записал се в нашия факултет мъж, под 40 години, здрав, прав и…само това.
- Като си го открила, защо си тук, ами не препускаш към обекта? Или си мислиш, че тия от филиала на факултета в Долно Чурулинково спят и не проучват въпроса? Язък, че ние сме в Горно ...