"И ето че в миг сред тълпата кафява пролазва пълзяща, безформена гад - червена от кръв се проточва гнуснава и челюст разтваря, и трака със жад. Тя лази, извива и челюсти впива в актьорите сгърчени - плячка и стръв. - И в плач всеки ангел очи в миг закрива: Зъбите на червея плуват във кръв."
Едгар А. По, "Победител-червей"
- Всяко нещо си има цена - рекох, издишвайки горчивия дим от цигарата. Наблюдавах го как бавно изпълва затвореното помещение, как пълзи като мъгла над гробище. - Всяко нещо си има цена. - Така ли? - попита ме той. Изговаряше думите с усилие, бавно. Изпитваше болка заради подутата устна и счупените зъби. - И каква е моята? - Аз.
***
Тънката, стоманена жичка премина през клепача като нажежен нож през буца масло. Усетих лекото съпротивление, когато проби окото с глухо пукване. Зачудих се дали да не я забия по-дълбоко че да прониже мозъка и да се свърши веднъж-завинаги, ала после се отказах. Така щеше да е прекалено лесно. За него. През цялото време на "операцията" не спря да мучи приглушено изпод лентата скоч, с която бях залепил устата му. Не помръдна обаче. А съм сигурен, че щеше да се мята като побъркан. Завързал го бях прекалено здраво. Извадих парченцето тел бавно, без да бързам - не за да му причиня по-голяма болка. Всъщност ме беше обзела някаква особена апатия - сякаш се наблюдавах отстрани и вършех всичко механично, като робот. Очите ми бяха заковани в една точка малко встрани от главата му, без всъщност да виждат нещо. Нямах сили да ги помръдна, да мигна дори. Телчето изтрака на пода и този звук ме изтръгна от транса. Погледнах мъжа пред мен. Едното му око ме гледаше изцъклено и в него се четеше безкрайният ужас на човек, който знае, че земните му дни са на привършване. Другото му око бавно изтичаше по бузата - кишава бяло-жълтеникава маса. Като сопол. Или гной. - Сега ще махна това - рекох и хванах крайчеца на скоча. - Не си прави труда да викаш, обаче. Няма кой да те чуе. Той и без това си го знаеше, де. Дръпнах рязко и устата му отново беше свободна. Развързах го. Без ръцете и краката, естествено. Не че можеше да ми направи нещо. Ала знаех, че не бива да подценявам този тип. Пет минути по-късно го довлачих до дървения стълб в средата на помещението, завързах го наново и придърпах един стол срещу него. Седнах. Бръкнах в джоба на ризата си и извадих пакет цигари. - Е, Томи - промълвих. - Какво ще кажеш да си поговорим? Той не отвърна. Само сведе леко глава. - Приемам това за "да". Запалих цигара. Всмукнах с наслада, после издишах. - Аз ли да почна или ти? Никакъв отговор. - Тогава ще започна аз - изкашлях се, прочистих гърло, после започнах: - На 12 август, 1978 пожар изпепелил болницата "Свети Лука" недалеч от Делауеър. Загинали 103 души. Повечето от тях били деца. Съвсем малки деца - защото по онова време кърмаческото отделение било пълно, а пожарът погълнал сградата толкова бързо, че почти никой не успял да се евакуира. Започнало разследване, разбира се, ала не открили нищо. И в записките по случая било написано, че пожарът започнал вследствие на късо съединение. Какво пък - често се случвало. Ала в нашия случай не било така... - Млъкнах за миг, без да откъсвам поглед от него. Здравото му око ме гледаше. И някъде дълбоко в този поглед долових първите наченки на истински, неподправен страх. - Още тогава възникнали съмнения - въпреки официалния полицейски доклад. Ала нямало доказателства и онези, които се съмнявали, запазили съмненията за себе си. - Всъщност пожарът не бил случаен. Изобщо. Причинил го човек на име Томас Бийл. Той бил щастливо женен, но нямал деца. Докато любовницата му не забременяла от него. Паникьосан да не би жена му да разбере, той всячески се опитвал да накара любовницата си да абортира. Тя обаче твърдо отказала и го заплашила, че щом роди, ще издаде тайната на всички. И в нощта на раждането, той подпалил болницата. За да заличи собствените си грехове. Поклатих глава. Видях как от здравото му око се стичат сълзи. Изобщо не ме трогна. - Детето обаче оцеляло. Спасило се, някак. Една сестра го грабнала и панически избягала малко преди родилното да рухне сред пламъци. А после същата тази сестра отгледала пеленачето като свое дете. И това дете - момченце, впрочем, пораснало. Животът му бил щастлив... докато не научило някои неща. И не решило да потърси истината. Изправих се и оставих цигарата в пепелника. Приближих се до него и го погледнах от упор в оцелялото око. - Спиш ли нощем, Томас? Аз например не бих могъл да затворя очи и за миг - все щяха да ми се привиждат лицата на невинно убитите. Ала двамата с теб сме толкова различни. Бръкнах в задния джоб на дънките си, извадих металния предмет и започнах бавно да го разгъвам. - Слушай сега и добре ме чуй, защото това ще са последните думи, които чуваш. Всичко лошо се връща. Всяка злина, всеки страх, всеки грях... всичко се връща, защото всяко нещо си има цена. И в твоя случай, татко, тази цена съм аз. Светлината на голата крушка и сълзата на бузата му пробляснаха за миг върху острието на бръснача, а после то изсвистя рязко надолу - необратимо и неизбежно като съдбата и онези тъмни неща, които се хранят с мрака в сърцата ни.
Това беше целта на разказа - да е брутален и грозен. Да, героят с нещо не е над своя баща и точно в това се корени интригата. Имаме ли право сами да раздаваме правосъдие? Не. И въпреки това толкова хора го правят. Превръщат се в месии... и в крайна сметка деградират, разпадат се вътрешно. Героят от чието лице се води разказа вече е станал такъв - в душата му е кухо. "Празен човек", както ги наричаше Джон Конъли в романа "Нечестивци".
Пък и това е разказ на ужаса все пак (поне такъв му беше замисълът)- реверанс към творчеството на Дейвид Морел (особено разказът му "Прекрасната неподстригана гробищна трева" от сборника "Черна вечер",който е един от най-добрите писатели на трилъри в целия свят.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.