- Не можеш да ме караш да избирам между теб и детето! Нямаш право! Не е честно! - казва по телефона младата жена, която чака на спирката заедно с мен и сивото мартенско утро. От другата страна мъжки глас започва да крещи някакви обидни неща в слушалката и после затваря. В следващите няколко секунди се чува истинска канонада от съобщения в месинджър.
С периферното си зрение я виждам как плаче. Погледът ѝ трескаво препуска отвесно и водоравно по терасите на панелния блок отсреща, като че ли решава някаква призрачна кръстословица.
Лицето ѝ обаче излъчва особено достойнство, тиха увереност и исполинска сила. Ненадейно си спомням за един приятел от казармата, който твърдеше, че към единиците мерки за сила трябва да се прибави още една - тази на жените.
- Много неща биха могли да се измерят в женски сили, Михайлов. – каза ми той веднъж, докато давахме поредния си наряд. – Много неща биха могли да се обяснят, да се осмислят. Запомни това.
И аз го запомних, както помня и номера на своя автомат ...