-  Не можеш да ме караш да избирам между теб и детето! Нямаш право! Не е честно! - казва по телефона младата жена, която чака на спирката заедно с мен и сивото мартенско утро. От другата страна мъжки глас започва да крещи някакви обидни неща в слушалката и после затваря. В следващите няколко секунди се чува истинска канонада от съобщения в месинджър.

С периферното си зрение я виждам как плаче. Погледът ѝ трескаво препуска отвесно и водоравно по терасите на панелния блок отсреща, като че ли решава някаква призрачна кръстословица.

Лицето ѝ обаче излъчва особено достойнство, тиха увереност и исполинска сила. Ненадейно си спомням за един приятел от казармата, който твърдеше, че към единиците мерки за сила трябва да се прибави още една - тази на жените.

- Много неща биха могли да се измерят в женски сили, Михайлов. – каза ми той веднъж, докато давахме поредния си наряд. – Много неща биха могли да се обяснят, да се осмислят. Запомни това.

И аз го запомних, както помня и номера на своя автомат "Калашников" от онези дни - ЗВ-3852.

Решавам все пак да заговоря младата жена и я питам с цялото спокойствие и добронамереност, на които съм способен:

- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

Тя намира сили да се усмихне, докато издухва носа си с кърпичка, отмята назад кичур от дългата си кестенява коса и тихо ми отговаря:

- Всичко е наред. Ще се справя. Благодаря Ви!

Автобусът, който чакам, се задава и трябва да се качвам. Вътре е пълно с ученици, които пътуват към своите училища някъде в големия град.

Успявам някак да се напъхам между двама от тях, които са в състояние на полусън и слушат странната си музика със слушалки на ушите. Гледам надолу в краката си и забелязвам тесните им панталони, които не покриват дори глезените им. Какво да се прави - явно такава е модата сега. Остарявам, но никога не бих ги укорил за това, че се обличат по начин, по който харесват. Чувствам себе си като голямо парче пъзел, попаднало по грешка в кутията  на друг пъзел - по-модерен, с повече и по-шарени елементи. Държа се за металната дръжка, опитвайки се да запазя равновесие в този екстремен сутрешен сърфинг, който любезно ми предоставят от градския транспорт. Две момичета до мен си преговарят за теста по литература, а до тях един малчуган стиска в ръка някакъв навит на руло картон, на който пише, че е проект по Човекът и природата. Приятно е да чуеш как в 7.05 ч. сутринта някой рецитира Вапцаров в препълнен автобус.

Навън едно голямо черно куче дърпа на буксир човека си, който подтичва след него като келнер след клиент, забравил да плати сметката.

Без да знам защо натрапчивата ми мисъл, че автобусът пак е пълен и ще се блъскаме като в промоция на олио в "Кауфланд", изведнъж ме напуска и поема в обратна посока по големия булевард. Оглеждам около себе си всички тези прекрасни млади хора. Давам си сметка, че всъщност всяка една сутрин пътувам, заобиколен от бъдещето.