„Нищо”! Си помисли бялото лице на луната. Калта се стичаше като парафиновите сълзи на свещта по дънковото яке на клисаря. Стичаше се отвсякъде, като покриваше плота на мраморната маса със смрадливо-сивата си същност. Някъде удари часовник, от ония старите, дето се навиват с ключ и им се дърпат тестисите, за да проработят. Петел-епилептик изкукурига и после свенливо се изсра вляво от пробитите галоши на стопанина си. За някои вече беше тъмно, за слепите - винаги. Непрогледната тъма покриваше все още топлата земя, доскоро огрявана от невротичните есенни лъчи на слънцето. Същите тези лъчи по това време бяха летни, зимни, пролетни и никакви. В зависимост от географската точка, в която в този момент се намира все още неразопакованата ви раница. Така е и с истината, която също винаги има няколко лица. Пролет, лято, есен, зима! Няколко лица на едно и също нещо. „Зависи от гледната точка”, би казал някой. „Зависи от гледната точка”, би казал никой. Всичко е еднакво, но ние го виждаме по различен начин. И за това едва ли е виновно слънцето. То огрява всички по един и същи начин и оттам насетне ги оставя да интерпретират нещата както им изнася. Гледам спаруженото лице на неугледното утро. Виждам гурелите под изписаните му и нагласени вежди. Тъмното краде завивките на спящите и ги дава като сватбена риза на утрото. Същото, което ще ги превърне в самотни платна на потъващ кораб. Капитанът казва едно важно нещо:

- Нищо! И корабът отплава, нанякъде. Крайното пристанище е и краят на поредния пътник. Със стиснати устни и възжълто и възхладно лице. Молещ за прошка непознатите, които хвърлят пръстта по неизживялите му устни.

- Аз ви виждам, бре!

- Помогнете ми, моля!

- Не съм умрял, чувствам и виждам.

- Боли ме от пръстта, която хвърляте върху мене.

- Еййй, окото ми бе простак! „Хъх, мъртъв съм май!” „Или поне усмивката ми!” „Остана само връхчето на новите ми обувки.” Едно петънце от обелена кожа показва, че не съм педантът, който бих искал да бъда.

- Трай бе, шушляк, констатираха напуканите устни - току-що отделени от мрачната магия на бутилката.

- Хмнанасниеплатено ! Извини се единият и препика прясно изровените буци пръст.  

“Нищо”! Си мисля докато опитвам да събера мислите си. Парчета от прясно счупено огледало. Части от усмивки: ехидни, весели, тъжни, истински и не самотни детаили от крайчета на устни. Фрагменти на тъжно-изкривени човешки бърни: нацупени, угрижени, сърдити - напукани от ослепителната тъга на горещото слънце... безизразни: свити, отпуснати,

- О, ужассс, безучастни и безчувствени!

- Нищо, просто устни! Би казал някой. Говорещи, шепнещи, мълвящи, мълчащи, псуващи, обиждащи, искащи, ласкаещи, хвалещи, поощряващи... Устни, свити или мърдани от някаква несъзната конвулсия. Устни, застинали завинаги в отчаяна гримаса или такава на блажено спокойствие или просто предизвикана от умелата ръка на аранжора. Срамни устни. Големи и малки. Набъбнали и безучастно отпуснати... Загоряли и разчекнати като устата на стар клоун. Срамното... лице... на срамните устни, целувани и обсебвани стотици пъти, превръщани в разменна монета, свади или просто тъга по несбъднати удоволствия. Кое им е срамно на срамните устни? Може би, че сме изпълзели от тях, като се превръщаме просто в поредните срамни такива или в единствената сила, която може да спре месечния цикъл на срамните устни!? Къде е срамното в тази история? Вие познавате ли майка си? Или самотния безгрижен пенис на баща си? Или утрото!?

Сутринта се очертаваше свежа и леко хладна, но доста ясна и прагматична в убежденията си. Отвън се разхождаше стадо тюлени, които кокетно се пързаляха по едва доловимата снежна настилка. Дръпнах тежкото перде и светнах лампата. „Нощ е!”, помислих си, загледан в информацията за сутрешните температури по телевизията.