МОМИЧЕТО С ПЛАЖНАТА РОКЛЯ

Лежим на скалите в Стария град – онези, на които в древността въжеиграчи и акробати са изпълнявали главозамайващи номера. Избрали сме най-удобния камък – широк и плосък като възрожденски нар. Наричаме си го „легълцето“. Все на него си стоим, цяло лято. Все в девет вечерта. Тъкмо започва да притъмнява и небето е лилаво, опнато като избеляло кадифе. Един закъснял слънчев лъч проблясва във въздуха, сякаш невидим наблюдател щрака една след друга снимки със светкавица.

Тук е тихо, много тихо. Най-високата точка на Джамбаз тепе. Обикновено по това време гъмжи от хора, но тази вечер е пусто. Заради цирковото представление на Античния театър. Целият град се е наблъскал там да гледа безплатно фокусници. Аз предпочитам да гледам Крис. Очите ми са впити в лицето му и очертават профила му с въображаем молив. Гладко, равно чело. Малко, сладко носле. Набола брада. Пълни устни, леко присвити. Светкавицата на въображаемия фотоапарат блесва за миг върху лицето му и едновременно с това устните му се отпускат. Той се усмихва.

„Колко е секси!“, мисля си. А на глас казвам:

– Не се притеснявам, че аз съм девствена.

Той гледа нагоре към небето. Знам, че и неговите очи в момента рисуват – ваят фигури на животни от виолетовите облаци. Мълчи известно време, после отговаря:

– Да, знам. Притесняваш се, че аз съм.

– Позна. Един от нас да не е правил секс – това е приемливо. Но и двамата? Ще объркаме нещо. Страх ме е, казвам ти.

– Ами да изчакаме, докато някой от нас прави и тогава да започнем. Така става ли?

Започва да се хили, още докато посягам към него. Сръчквам го в ребрата.

– Много ти е смешно, а?

– Не знам какво друго да ти кажа. Освен... – той пак мълчи. Никога не бърза с отговорите, за да не би някоя недообмислена дума да ме нарани. Никога не влиза във входа на блоковете, без да поздрави минаващите. Никога не остава седнал в автобуса, когато се качи възрастен човек. Никога не остава облечен, ако е студено, а аз съм забравила връхната си дреха. Никога не ми позволява да седна в заведение, без преди това да е дръпнал стола ми, за да се настаня по-удобно. Никога не ме оставя да се прибера сама до вкъщи – дори когато едва гледа от умора.

А аз никога няма да оставя това прекрасно момче. Никога.

– Освен какво? – надигам се на лакът.

Той се усмихва. Очите му продължават да извайват животни от пухкавата небесна глина.

– Една вечер, след един купон, бях много пиян и се качих тук да поизтрезнея. Трябва да е било към единайсет-дванайсет часа. Нямаше никого, както сега. Пълна тъмнина.

– Ще ми разказваш някаква история ли?

– Да. Случи се миналото лято, в края на август. Още не се познавахме.

– Мотал си се тук по нощите на седемнайсет години?

 – Е, нашите не знаеха. Мислеха, че ще спя у Марин. Купонът беше у тях, между другото.

– Ааа. И вместо това си спал на скалите?

– Слушай малко, стига ме прекъсвай. Мислех да постоя малко тук и после да се върна у Марин. Но всъщност наистина стана така, че спах на скалите. Точно ей-тук, на „легълцето“.

Поглеждам подозрително камъка под тялото си. Ръката ми се плъзва по грапавата повърхност.

– Трупясал си се тук в пиянски сън?

– Не. Полегнах малко и започнах да гледам небето. Черно, пълно със звезди. Въртят се, въртят се, все едно формират нова галактика. По едно време ми поотмина и се изправих. И тогава някой ме докосна по рамото.

– Ау! – възкликвам – започна да става интересно.

– Гледай сега да не ме убиеш. Беше жена.

– Жена?!

– Да. Нисичка, сладка, на около двайсет години, с дълга къдрава коса и големи очи. Носеше плажна рокля и джапанки.

– Кристияне!!

– Ако искаш, да не ти разказвам.

– Защо досега не си ми споменавал за тази любовна история? Всичките ти други ги знам.

– Ами... реших, че... не е удачно... до момента...

Взирам се в лицето му и търся индикации, че лъже. Не откривам такива. Очите му не се местят насам-натам, не гризе устни, брадичката му не потрепва. Лежи съвсем спокойно и в погледа и му се долавя онази необяснима тъга, която винаги толкова ме е привличала към него.

– Добре – лягам и започвам да разглеждам лакираните си в червено нокти – давай, разказвай.

– Когато я видях, скочих веднага... доста шашнат... – той прочиства гърлото си – пък тя ме зяпа и се усмихва. Една такава дяволита, хитра усмивка... и зъбчетата й едни бели... направо като на вампир. Помислих си – ей сега ще скочи и ще ти изпие кръвта, човече... направо се уплаших. А тя продължава да се хили, все по-широко. Накланя се към мен и вика: „Извинявай, напушена съм. Вади нещо от джоба на рокличката си – гледам, джойнт. Малко ми поолекна, поне си обясних присъствието й тук по това време на нощта. Пита ме: „Искаш ли да го изпушим? Не ти е май много весело, щом си тук сам!“ Аз я гледам и измърморвам тъпо, без всякаква връзка: „Защо си облечена така?“А тя: „Имаш предвид, все едно ще ходя на плаж ли?“ „Да.“ „Ами, обичам морето. Влюбена съм в него. А пък е толкова далеч. Никога няма да мога да го достигна. Затова мога поне да се преструвам, че съм там.“ Зачудих се защо пък да не може да стигне до морето, но не казах нищо. Тя се наведе към мен – запалила беше цигарата и ми я подаваше. Дръпнах си. Беше втория път, в който пуших марихуана. Реших, че ми е все едно, така и така бях толкова натряскан. Спомням си мириса на момичето – много особен беше. Тежък, натрапчив, но не неприятен. Като на камъни. Знаеш ли, точно това си помислих – мирише като камъка под мен. Странно, нали?

– Големи подробности помниш – отбелязвам. Усещам, че устните ми са се извили надолу и в стомаха ми парят киселини, които не са нито от глад, нито от преяждане. Съвсем здравословно си ям.

– Да, помня всичко. Все едно беше вчера. – Крис все така гледа нагоре към облаците – да продължавам ли?

– Да, моля те – усещам лекия сарказъм в гласа си.

– Тя се настани до мен на скалата и пушихме известно време. Главата ми се замота ужасно. Образът й започна да се увеличава, виждах я страшно ясно – мъхът по кожата й, трапчинките на бузите и тези бели зъби... Исках да се измъкна, но тя беше почти върху мен, ръката й вече ме галеше по рамото и нали се сещаш, че в онова ми състояние...

– Хайде-хайде, не се оправдавай – тонът ми е леден, но Крис явно не го забелязва. Вглъбил се е в спомена.

– „Виж“ взех да пелтеча „Аз не те познавам. Не мога...“, но тя ме прекъсна: „Напротив, познаваш ме.“ „Ъ?“ „Да, много добре ме познаваш. Аз съм Пловдив.“ Честно ти казвам, да ми беше казала, че е пришълец от друга галактика, като в разказа на Шекли: „Любовна песен от звездите“, нямаше така да ми увисне ченето. „Какво си?“, питам. „Аз съм Пловдив. Духът на града ти. Облечен в плът и кръв. Пред теб.“

– Ехааа – изкоментирвам – тая наистина е била здраво напушена.

– Да – по лицето на Крис пробягва усмивка – стоеше отгоре ми, галеше ме, целуваше ме и все това повтаряше, че била Пловдив. Също каза, че дава сърцето си на всеки, с когото се люби. И това сърце остава завинаги в него. Както и на човека, с когото после той прави любов. Доста бяха зашеметяващи тия изявления, особено когато не си много в час...

– И какво? Спа ли с нея?

Той мълчи малко. Поема си дълбоко дъх и притваря очи.

– Да – казва накрая.

– Не е истина! – извисявам глас и ударям с юмрук камъка. Киселините в стомаха ми се вливат в мозъка и избухват като неутронни бомби – защо ме лъга! Защо ми разправяше, че не си спал с жена? Толкова време... за някакъв светец ли искаше да се представиш, какво? И за какво друго си ме лъгал, а? Колко още театри си ми играл? – вече почти плача, защото през ума ми минават досегашните ми краткотрайни авантюри, до една със самовлюбени префърцунени позьори, типът, от който мисля, че вече съм се отървала завинаги. „Не може и Крис да е такъв! Не може!“

Той се навежда над мен и ме прегръща. С нежност, която побира в себе си целия свят. С отдадеността на Вселената към всички живи същества, които я населяват. Със сила, която може да преодолее гравитацията и на мъртва звезда.

Дишането ми постепенно се успокоява, сърцето ми забива бавно и ритмично. Затварям очи.

– Тя ме подготви за теб – промълвява той – само за теб, за никоя друга. Ти си ТЯ, Катерина. Нейното продължение. 

Нейното продължение...

Аз съм продължението на милото ни каменно кътче. Продължението на всички скални отломъци, разпръснати сред града като несломими рицари. Продължението на хълмовете, издигащи се като гърди на грижовна майка, огромни, натежали от амброзия, готови да хранят богове. Продължението на улиците, пресичани навред от разрушени древни постройки, свидетелство за някогашното римско величие. На старите, обрулени от вятъра дървета, надничащи от ъглите като добродушни зелени великани; на въздуха, наситен с дим от дизелови двигатели, с дъх на бира от пивоварна „Каменица“, с аромат на нижещи се по булевард „Руски“ липи и с лепкава омая от пълзящата към Одринско поле река Марица. Продължението на извитите линии на графитите, на нащърбените, олющени мазилки по стените на старите кооперации.

„Ами ако това, което му е казало момичето, е вярно?“, зачудвам се. „Ако не е била напушена, а в действителност е въплъщавала духа на града ни? И ако се любя с Крис, ще взема ли и нейното сърце в себе си? Ще го взема ли, за да го нося завинаги в мен, където и да отида? Сърцето на Пловдив?“

Докато слизаме от тепето, и Крис, и градът, са ме хванали под ръка. Внимават да не се спъна в някое паве с високите си токчета. И наистина – с тяхната подкрепа, не залитам нито веднъж, въпреки мрака и убийствените обувки.