Гледам право пред себе си, право в малката, сякаш драсната с нокът, вдлъбнатинка върху черната дъска. Червена точка всред необятно море от тебеширено черно. Алено, изрисувано с момичешки лак за нокти, и черно, лизнато от напудрени в тебеширен талк стъпки вода. Контраст от равновесие всред морето от колебания и съмнения в главата ми. Не забелязвам нищо и никого. Слушам тишината вътре в мен, замръзнала, съсредоточена като готова за скок котка, а по кожата ми пълзят приглушените до шепот викове на съучениците ми. Стискам, до синьо стискам револвера в ръката ми. Солидният гладък приклад се извива, суче пръстите ми, блъска челото си в претъпканата ми дамска чантичка. На баща ми е. Не би го потърсил, никога не е бил негов. Назъбената метална цев, слабият аромат на падащи разцъфнали гилзи, гъвкавото придърпване на спусъка шепнат за кражби, за парещи писъци и среднощни белези. Сега е мой.
Сърцето ми бие до пръсване. Държа се за този нисък забързан тропот по вените ми като за стълб. Да не загуб ...