Не обичам да ме разпознават. Суетата си забравих захвърлена някъде из младежките години и така си се чувствам най-добре. Свикнаха и хората, дето са наоколо - пенсионерите от кооперацията, продавачките по магазините, клиентелата на кварталното кафене, там, дето си пия кафето. Приеха ме като свой, като част от пейзажа и толкоз... Дори сега след злощастната каскада, някак лесно приемат за даденост новото ми
превъплъщение - това с двете патерици. Благодарен съм на всички, че ме оставят на мен самия и болежките ми. Да! По-добре е така!
Сега увих шарения шал като муджахидин и затрополих надолу. Докато сляза и таксито ще дойде.Аха! Ето го! Шофьорът - младо момче, към трийсетте, засия насреща, което значи, че дегизировката е гола водица. Все едно! Вече съм тръгнал!
Извъртам се и се нагнездвам на седалката отпред и тихо му казвам:
- Тръгваме, младежо, и карай внимателно, защото умирам от страх, когато някой ме вози!
- Не Ви вярвам! Точно Вие, рали-пилотът, дето правите ония скокове по филмите, ...