Вятърът духаше ободряващо в началото. И беше южен вятър, което беше такава рядкост за този район. Стоеше на терасата и се наслаждаваше на вятъра.
А той духаше ли, духаше. Дървото в градината отсреща валеше дъжд от златни листа. Цялата улица бе покрита с тях и приличаше на магическа пътека от приказките. Хората бързаха да се приберат. Майки дърпаха децата си или бутаха колички, влюбени двойки търсеха кафене наблизо, възрастни хора се опитваха да надбягат бастуните си.
Вятърът си играеше с клоните на дърветата – първо обрулваше всички листа от един клон, после от друг. Улавяше ги в устрема си, увличаше ги във вихрушка към дървото и сякаш му се перчеше: „Видя ли, видя ли, аз ти ги отнех, аз!”
Някъде падна саксия, вятърът не се трогна – той искаше да разбие сърцата на дърветата, не на дребните саксии. Обикновено не подбираше дърветата, обрулваше едно и после друго – всяко, което му се изпречеше. Но сега златното дърво в градината бе привлякло вниманието му и той се беше заинатил да обрули ...