ВЪЛЧЕ ВРЕМЕ
Тази сутрин слънцето малко разсеяно се покатери на бърдото и една скала бръзна сърцето му. Червена светлина заля хоризонта, потече над гората, а после изпълни стаята, в която спеше бай Тодор.
Бай Тодор усети тръпката на новия ден, изправи се, погледна към бърдото, както правеше всяка сутрин, а очите му се наляха с кръвта на слънцето.
След малко влезе в плевнята, взе една пила и започна да точи брадвата си. Тя лежеше на едното му коляно и от време на време отразяваше изгрева, обагряше се от погледа му, сякаш току-що беше отделила нечия глава от нечие тяло.
- За шума ли, бай Тодоре? – изскърца гласът на комшията Трифон като несмазана порта. Той страдаше от безсъние, от тъмно сядаше на един пън до стобора и чакаше раждането на деня, защото това означаваше, че още е жив.
- За шума, Трифоне.
- Тази сутрин слънцето се охлузи о бърдото.
- Видях го.
- Може и да не е на добро. Дано само не е на зло.
- Дано, Трифоне.
Бай Тодор отиде в мазата, като остави комшията си да си говори със ...