Това вълшебство ми се случи малко преди пубертета. Вече не вярвах нито в Дядо Коледа, нито в чудеса. Знаех, че родители и роднини слагат подаръците под елхата и поне от две години вълнението ми около коледните празници се беше изгубило. Не, не бях казала сбогом на детето в мен, но си мислех, че вече съм голяма за глупости. Кой да ми каже тогава с колко глупости е пълен светът на възрастните и, влизайки в него колко много ще искам да съм отново дете?

Не бях срамежлива, но по някаква необяснима за мен причина, почти никой не искаше да ми бъде приятел. Нито от съседчетата, нито от съучениците ми. Казвам почти, защото едно момиче от съседната улица се осмели да ми стане приятелка, виждайки ме как плача сама на пейката, докато другите играят на федербал. Мира е с две години по-малка от мен, но винаги е била по-смелата и с по-голямо въображение. Приятелки сме и до днес, макар вече да се виждаме няколко пъти в годината, поели по различни пътеки в живота. Понякога си мисля, какво ли щеше да се случи, ако в онзи ден Мира се прибираше, както обикновено, с мен от училище? Дали изобщо щеше да се случи нещо? Няма как да разбера, но си се чудя. Особено когато наблюдавам през прозореца падащия сняг или украсяваме с дъщеря ми елхата.

Най-вълшебният ден в живота ми си беше мразовит, снежен и много тих. Не знам последното дали е било така за всички хора, но аз се прибирах сама от училище и не ми правеха впечатление нито шумът на колите, нито разговорите на преминаващите около мен, нито радостният лай на скачащите из преспите сняг кучета. Вървях си, забила поглед в земята, подритвах снега и през главата ми преминаваха всякакви щуротии. Обърнах внимание на случващото се около мен чак когато осъзнах, че виждам сградата на Театъра. Червената сграда. На центъра. Изобщо не трябваше да съм там, а вече се смрачаваше. Погледнах си часовника на ръката и осъзнах, че съм навън от цял час, а още преди тридесет минути трябваше да съм си вкъщи, на топло. Не на центъра и не пред Театъра. Въздъхнах и се огледах. Видях доста хора и цял ред сергии, отрупани с какви ли не коледни джунджурии. Вече не беше тихо, дори стана по-шумно, отколкото ми се искаше. Забързах покрай сергиите и нищо не привличаше погледа ми за да спра. Докато една симпатична мъничка баба не ми помаха усмихната. Усмихнах се и аз и тръгнах към нея. Отдалеч видях, че пред нея няма голям щанд, а само кошница с много шарени сурвачки. А тя седнала на малко столче, потрива ръце за да се сгрее и се усмихва.

• Здравей, Ради! – поздрави ме бабата, щом спрях пред кошницата ѝ.
• Здравейте! Откъде знаете името ми? – едва ли някога съм била по-озадачена!
• Всичко знам аз. Дори това, че закъсняваш с прибирането от училище. – в този миг ми се стори, че видях дяволити пламъчета в иначе добрите очи на бабата.
• Аз не Ви познавам! – упорствах си.
• Няма и как да ме познаваш, но пък аз знам всичко за теб. И за да не те е страх, ще ти се представя. Аз съм баба Радка, приятно ми е! – подаде ми тя ръка.
• Моята прабаба се е казвала така, кръстена съм Радостина, на нея. – престраших се и ръкавиците ни се докоснаха.
• Да, така е. Само не помня, искам да кажа, че не знам обичаш ли да сурвакаш?
• Е, кой не обича? Тупам хората по гърбовете, казвам стихче и те ми дават парички. Жалко, че е само веднъж в годината! – настроението ми се повиши.
• Жалко е, но пък така го чакате с повече нетърпение и носи повече радост. Както предвещава и името ти, да си по-позитивна и да радваш хората.
• Хм, децата не ги радва особено присъствието ми, имам си само една приятелка. Не са познали избирайки ми името.
• А ти радваш ли се на присъствието на другите деца? Опитваш ли да се сприятелиш с тях?
• Като се замисля сега, май чакам те да дойдат при мен, да ме поканят да играем и изобщо да ми обърнат внимание. Не само за да искат да препишат от мен на контролно или да им помогна с някое домашно.
• Ето, значи нямаш приятели, защото не искаш!
• Не е вярно! Искам, но не ми се получава! Когато все пак отида при някого, той много скоро си намира друг, с когото да говори. Ако се престраша да отида при тайфата на съседските деца, само след минути се чувствам изолирана. Не говорят с мен или не искат да ме включат в игрите си. Май съм скучна.
• За мен си мило и интелигентно момиче. Хич не си скучна, да знаеш!
• Щом казвате! – никой не можеше да ми вдъхне вяра в мен самата.
• Хари Потър, също като теб, носи очила и всички го обичат, значи и на теб може да се случи!
• Той, освен очила, си има и вълшебна пръчка или каквото е там.
• Ти пък носиш магията в себе си. – смигна ми баба Радка.
• Може и да я нося, но май е много заспала магия. Не действа. – не се давах аз.
• Ето, тук имам помощнички за твоята магия. Може да стане много по-силна от тази на Хари Потър.
• Кои? Сурвачките ли? Как пък не! – смехът ми го чуха и хората от околните сергии.
• Смей се, но предлагам да си избереш една сурвачка. Например, тази дето е цялата червена, ще ти донесе много късмет и сила. Тази пък, бялата с пуканките, ще ти носи спокойствие и...
• Ей тази, шарената, ми харесва най-много! Тя какво носи? Всичко ли?
• Ти всичко ли искаш?
• Не, аз...
• Спокойно, разбрах те. Избра си най-вълшебната сурвачка! Браво на теб! Твоя е! – усетих любовта, с която баба Радка ми подаде шарената сурвачка.
• Благодаря! И как действа магията с нея? – мислех въпроса си за много хитър.
• Първо, трябва да вярваш в магията, в силата ѝ! Не само да се преструваш пред мен, питайки.
• Съжалявам...
• Второ, на Бъдни вечер сложи сурвачката под елхата, пожелай си наум нещо добро и я остави там до сутринта на първи януари.
• Ще си пожелая да ми донесе приятели!
• Много хубаво желание! Има едно условие. Трябва и ти да искаш да бъдеш приятелка с тези, които искат да бъдат твои приятели! Ама, истинска приятелка!
• Изпълнимо ми звучи.
• Добре. Значи, можеш да изпълниш и другото условие.
• Още ли има? – тъгата в гласа ми беше явна.
• Не е сложно. Когато сурвакаш възрастните, не им вземай паричките. Кажи им да ги дарят на деца, които имат нужда. Вярвам, че никой няма да ти откаже. А после, осурвакай и децата, които искаш да са ти приятели. Кажи им, че това е вълшебна сурвачка, и ако се съгласят да ги поотупаш с нея, тя ще им изпълни желание. Няма да ги излъжеш, а и ще им станеш интересна. Обещавам ти!
• Не знам защо, но ти вярвам, бабо Радке! Извинявай, че вече говоря на “ти“!
• Така и трябва да ми говориш. Ние сме си близки. Да си пазиш вълшебната пръчка, която е по-добра от тази на Хари Потър, и да имаш най-приказните празници!
• Колко дължа за сурвачката? – попитах докато си бърках из джобовете за стотинки.
• Нищо, тя е подарък. Само подаръците носят вълшебства.
• Не може ли и една за Мира, приятелката ми?
• За Мира има други чудеса, освен, че можеш да я осурвакаш и да ѝ се сбъдне желание.
• Добре, така може. Много благодаря отново, бабо Радке! Весели празници! – сбогувахме се с прегръдка. Най-стоплящата прегръдка, която съм получавала! Вървях към вкъщи с усмивка. Вече чувах шума наоколо, но пък не усещах студ.

Отключих входната врата на апартамента ни след като Сънчо беше минал и чух радостният вик на майка ми. Престорих се, че не виждам ядосаната физиономия на баща ми и започнах развълнувано да им разказвам за баба Радка. И двамата не ме слушаха с особено внимание, само ги беше грижа защо съм дала пари за нова сурвачка, като имам такава от миналата година. Бях свикнала с отношението им, моите неща винаги бяха дреболии за тях, но този път се засегнах и го показах. Гушнах си сурвачката и се затворих в стаята си преди родителите ми да обявят, че ще си стоя там през целия уикенд и няма да гледам телевизия, че да ми дойдел ума. Сега разбирам притеснението им, имайки си вече момиченце, но тогава не проумявах защо просто не се зарадваха, че ме виждат и да изслушат историята ми. Поне веднъж, за разнообразие. Реших, че ще си изтърпя тихо и кротко наказанието, за да не ми се ядосват повече, а след това ще ги помоля баба Радка да празнува с нас Коледа. Не знам защо, но бях решила, че тя няма с кого да сподели този ден. Докато си дочитах книгата през уикенда, от време на време излизах от нейният свят, представяйки си кой ще ми бъде приятел през новата година. Дори си представях, че ще имам най-шумният дванадесети рожден ден в края на зимата, получавайки десетки подаръци. Бях сигурна, че за първи път ще имам списък с гости и нашите ще ме оставят да си купонясвам сама с тях. Точно през този уикенд разбрах, че и аз имам въображение, при това доста силно.

Къде ходейки, къде пързаляйки се, по пътя за училище в понеделник, побързах да споделя вълнуващата случка с Мира. Тя поне ме слуша с интерес, а по-важното е, че ми вярва. Поне понякога. В случая ѝ се струваше голямо съвпадение, че бабата е адашка на моята прабаба и невероятно, че ми е подарила сурвачката. За магията сякаш ѝ мина покрай ушите. Аз пък съм убедена, че просто се е обидила, че подарък за нея няма. Не съм виновна, аз си го поисках!

Не знам дали и Мира е мислила за това през цялото време, но добре, че в първия ден от седмицата и двете имаме по пет учебни часа, за да се прибираме заедно. По-точно, да се озовем отново пред Театъра, заедно. Отново сняг, студ, шумни хора, радостни кучета и Червената сграда пред нас, на смрачаване. Поведох приятелката си за ръка към края на редицата с отрупани сергии. Почти тичахме до там. Пристигнахме запъхтяни, с пламнали бузи и широки усмивки. Никой не ни се усмихна в отговор. На последната сергия имаше един сърдит чичко, който само мърмореше, че това е най-слабият ден от седмицата. Не можех да му съчувствам, защото не виждах никъде баба Радка, а Мира не спираше да ме пита: “Ама, тя къде е?“. Отправих същия въпрос към сърдиткото, а той с неохота ни отговори, че не знае за кого му говорим, че винаги е бил последният в редицата и не познава никаква баба със сурвачки. На въпроса ми откъде тогава съм си взела моята вълшебница, той ме накара да се огледам добре и да видя колко много от “тези пръчки“ продават колегите му. Наистина отидохме при някои  от тях, но за да питаме за най-милата баба, не за сурвачки. Оказа се, че никой, никога не е виждал не само бабата, но и мен! След първоначалният шок поведох Мира към вкъщи, решена да ѝ покажа доказателството, че не си измислям. Горещо се молех да не изчезне и то!

Там си беше. В ъгъла, до леглото ми. Очакваше с нетърпение да полегне под елхата и да започне да внася вълшебство в живота ми. Сега вярвах повече в това. Седяхме си двете с Мира на пода, наблюдавахме мълчаливо шарената сурвачка и съм сигурна, че мислите ни бяха еднакви. Нямаше начин нещо да се появи така мистериозно и да не ни подготвя изненади. Оставаше само да чакаме. А мама и татко накрая достигнаха до общо заключение, че си измислям всичко, за да не кажа, че съм дала поне 10 лева за нова сурвачка. Въпреки това, татко ме увери, че ще снима с камерата, за да улови моментите, в които няма да взема пари от роднини и съседи и как с помощта на една пръчица ще си намеря нови приятели.

Вълшебната ми сурвачка прекара последната седмица от отминаващата година съвсем сама, макар и сред толкова много кутии с подаръци. Сигурна съм, че се е чувствала изолирана и неразбрана, точно като мен. Аз пък очаквах първият ден на новата година с лек страх и повече радостно вълнение. Не спирах да си задавам въпроси за внезапното появяване и изчезване на баба Радка, но тя ми каза да вярвам в магията, за да се случи. Послушно дете си бях. Нямаше да се бунтувам срещу думата на възрастен точно сега.

Коледарите отново изпълниха мисията си успешно. Ние с Мира отново гледахме филми заедно след полунощ, на Бъдни вечер, на Коледа и на Нова Година. Коя вечер у тях и коя у нас, не помня. Много добре помня, обаче, учудването на големите хора, че не искам за себе си паричките след като чуеха стихчето ми:

Сурва, сурва година,

 весела година!

Здрава да ти е гърбина,

работа за теб винаги да има!

Веселие и детска глъч да се чува през комина,

родителите винаги да живеете двамина!

Мир и благодат в нашата родина,

живо-здраво до година,

до година, до амина!

Чувам понякога тези вълшебни, според мен, думички от дъщеря ми, племенниците и съседските деца, които ме сурвакат на всеки Васильовден с моята сурвачка. Така и не им споделих, че насън ми ги прошепна най-милата баба, но знам, усещат магията им. Виждам как всяка година и техните желания се сбъдват, както моето най-съкровено, още в първите дни на дванадесетата ми година. И до днес сме приятели с трите момчета и трите момичета от кварталната тайфа, които малко плахо, но се осмелих да осурвакам тогава. За мое голямо учудване, и тогава, и днес, вярват на всяка моя дума. Наясно са, че писателите малко и послъгват, но само те си знаят защо ми вярват. А аз никога няма да забравя най-веселия си рожден ден, най-синьото си и влюбено лято, най-щурите ученически години и най-подкрепящите ме приятели. За които аз също винаги бях и съм там.

Дъщеря ми Мира все повтаря, че съм най-забавната мама на света. Може някой ден да ѝ издам тайната. Не само вярвам във вълшебствата, но и ги създавам. Точно както баба Радка.

07.12.2024 Ким Джаксън/Боряна Христова