КАК ДА НЕ СМЕ ТЪЖНИ?
Този въпрос играе ръченица от доста време в главата ми. Самичък е – други танцьори не са пристигнали, но съм разтворил широко вратите си за тях. Нека да идват – да извият едно голямо хоро, способно да обиколи земното кълбо.
Аз съм нормален човек. Не можете да си представите колко психически сили са ми нужни, за да огледам от всички страни този трудно оцеляващ в съвремието факт.
Всекидневно го виждам как се гърчи. Болен е, по лицето му са се образували мехурчета, пълни с емоционален гной. Езикът му се подува, една дума на кръст не може да обели сред вечните диалози на деня, седмицата, месеца, които го довършват с прецизност на касоразбивач. Скоро ще се спомине…
Аз съм нормален човек. Радвам се, че този факт успя да оцелее и днес. Ходих му на свиждане. Смъртта му така мълниеносно наближава – плаче ми се чак, плаче ми се…
Плаче ми се за България на справедливостта, в която няма да има почернени хора заради вечната война по пътищата. Плаче ми се за доброто у хората – с ...