КАК ДА НЕ СМЕ ТЪЖНИ?
Този въпрос играе ръченица от доста време в главата ми. Самичък е – други танцьори не са пристигнали, но съм разтворил широко вратите си за тях. Нека да идват – да извият едно голямо хоро, способно да обиколи земното кълбо.
Аз съм нормален човек. Не можете да си представите колко психически сили са ми нужни, за да огледам от всички страни този трудно оцеляващ в съвремието факт.
Всекидневно го виждам как се гърчи. Болен е, по лицето му са се образували мехурчета, пълни с емоционален гной. Езикът му се подува, една дума на кръст не може да обели сред вечните диалози на деня, седмицата, месеца, които го довършват с прецизност на касоразбивач. Скоро ще се спомине…
Аз съм нормален човек. Радвам се, че този факт успя да оцелее и днес. Ходих му на свиждане. Смъртта му така мълниеносно наближава – плаче ми се чак, плаче ми се…
Плаче ми се за България на справедливостта, в която няма да има почернени хора заради вечната война по пътищата. Плаче ми се за доброто у хората – само по филмите съм го виждал. Но не говоря за шаблонното ,,Здравей!‘‘, а за истинския миг на споделения трепет, за докосването, за прегръдката, която може да убие голяма част от негативното у мен, теб и всички нас.
ЗАЩОТО ВСИЧКИ ГО НОСИМ! ТОВА Е НАЙ-НЕЖЕЛАНИЯТ ГОСТЕНИН.
Добре, няма вече добро. Този факт така ме стиска за гърлото… Сигурен съм, че иска да ми отмъсти за нещо… За какво ли? Разбира се… Все пак съм нормален…
Забравих да добавя и друга много важна подробност – чувствителен съм. Смъртоносна каша се получи, нали?
Чувствителен съм като цвете, неполивано с дни. Способен съм да уловя и най-малките детайли, носещи се като прахови частици във въздуха. Съвременните ,,мъже‘‘ не притежават това качество. Това означава ли, че не спадам към тяхното елитно стадо?
Да ти призная – свикнал съм да губя, да се чувствам излишен и наранен. Да бъда различен от останалите гладни чакали, готови да ме разкъсат. Опасни са и те – винаги от сърцето отхапват. Сякаш другото месо не е месо. Толкова ли съм жилав?
Да ти споделя – млад съм, а вътрешно съм толкова износен. Обвивката ми е много лъжлива, но не мога да я променя. Длъжен съм да се усмихвам в тялото на младок, а съм Стар. И измъчен! И обезверен!
,,Не е хубаво така. По-положителен бъди!‘‘, постоянно ми думат близки и приятели. Попадам в това фалшиво състояние, но само за конфузния момент, в който те ме притискат до стената. Как ли? Нали ти споменах, че съм доста старичък продукт с желязно сърце.
И не се усмихвам! И все тъжен ходя! Смачкан съм като фас. Нямам физически проблеми. Времето ме убива по най-бавния и мъчителен начин.
Приятелю, какво мислиш по въпроса за управлението на нашата държавица? И аз не разбирам от политика, но знам, че живеем в ,,демокрация‘‘. И давим се в слободията, която сами допуснахме да ни засмуче като гладна анаконда. Защо в кървави бани се къпем? Защо блъскат децата ни на пешеходни пътеки? Защо живеем в постоянен стрес, който ни хвърля в ръцете на редица болести, най-известната от които е рак? Толкова близки погълна тази гладна хиена. И все по-сита ще бъде…
Приятелю, отегчих ли те? Скучно става, когато се намеси политиката, нали? Изчервих се от срам – и заради теб, и заради самия себе си.
Има връх и яма при нас, другарю. На върха са певици на по четиринадесет години, които печелят тлъсти пачки за голота на тялото и пошлост. Нищо против тях не изпитвам. Ако започнем да се зареждаме с омраза към всички онези, избрали лесния път, ще се споминем. А и нямам сили да се боря! А и съм песимистично настроен!
В ямата сме ние – поети, писатели, учители, полицаи, пожарникари и още куп хора, за които редовете са недостатъчни. Старомодни сме за времето си – никой не иска да пие от нашите чаши, пълни с доброта, честност и истинска любов.
Не съжалявам за усилията, които влагам. Съжалявам, че дори тези, които трябваше да ми служат за пример, не ги оцениха. И те се разтопиха в кашата…
И станаха част от нея.
Аз съм нормален. А ти?
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados