„Какво ли ще е времето днес?” си помислих в просъница.

Беше ранна Съботна сутрин. Всъщност си беше 6 и половина сутринта и аз се зачудих защо се получава така, че, когато трябва да ставаш рано, хич не ти се става, а когато имаш време да спиш - скачаш със петлите. „Сигурно ме тресе депресия или нещо от сорта” си казах. „Или пък така се остарява, като престанеш да спиш до обяд в Събота.”

Пука ми. Може да съм на 42, но съм все още жив и най-важното е, че мога да се насладя на живота по начин, по който само на 42-годишните мъже им е дадено. Ето днес например ще летя.

Когато бях на 14, исках да ставам летец. Космонавт в перспектива. Типична мечта за младеж от времето на соцреализма. Аз си имах и приятел, на който баща му беще летец. И двамата искахме да летим. Той не се съмняваще, че ще тръгне по стъпките на баща си, ще лети с БГА Балкан по света и ще прави много пари в зелено, за да имат децата му най-последния модел видеомагнетофон.

Но не беше само това. Той искаше да лети, защото беше заразен както мене. Заразен от птиците, които се реят свободно в небето, заразен от гледката на Щастливеца, която те подканва да разпериш крила и да литнеш в простора. Заразен от белите самолети в синьото небе. Има ли нещо по-прекрасно от бял самолет на фона на синьо безоблачно небе? Извинете ме, дами, но тази картина дава крила на душата ми. Защото още като малко дете, аз се заразих някакси неусетно от стремежа да летя. Бяхме двама такива - заразени. Аз и Пендо, моят приятел. Гледайки стегнатото му атлетично тяло, премятанията му на лоста за гимнастика, чисто момчешкия му хъс, аз тайно му завиждах. Мислех си как му е осигурено приемането в Горна Митрополия, от там - кариерата на военен пилот и, впоследствие - и тази в БГА. Най вече сигурно е, че той ще лети. Кой ще ме вземе мене - дебеличкият, едвам научил се да се набира на лоста, не направил и едно коремно. Менет дето на всяка футболна игра ме слагаха на вратата, а аз и там не показвах чудеса от ловкост.

Аз продължавах да правя модели на самолети и да мечтая. То е заради едно друго мое качество. Никога не се отказвам. Колкото по-безнадежно, толкова по-зле. Просто защото аз никога не се отказвам.

Та ние пораснахме. На Пендо му намериха някакъв проблем с бъбрека, който използваха за повод да не го приемат във военното училище. Аз даже не се и опитах да кандидатствам. Тогава вече ми беше пределно ясно, че ще се оправям в живота с помощта на мозъка си, а не физическите си умения. Пендо отиде в МЕИ- то и, представете си, там се изучи за летец. Стана летец в гражданската авиация.

А мене техниката никога не ме е влечала. Аз просто се заразих от белите самолети в синьото небе. Не исках да ги поправям, не исках да знам как работят машините им, не исках да им правя дисекция. Просто исках да ме понесат в синия безкрай.

За пръв път се качих на самолет на 24-годишна възраст. Като пътник, разбира се. Дланите ми се бяха изпотили, сърцето ми тупкаше лудо. Страхувах се, че не мога да понеса всичките лупинги и претоварвания. Всъщност, първият ми полет беше разочароващ. Усещаш се като в автобус, само дето се навеждаш на завоите повече и непрекъснато се страхуваш от това да не стане нещо и да паднеш от тази голяма височина. Казах си - летенето не е за мене. Беше като разочарование от жена, която си боготворял отдалеч и не си смеел да заговориш, и след време си видял като креслива дебела тетка, влачеща две сополиви хлапета със себе си и караща се със съпруга си на пазаря за цената и качеството на доматите.

По-късно, когато заминах за Америка, се наложи да летя като пътник доста често. И страхът започна да ме обсебва все повече. Страхът от излитане, страхът от кацане, страхът от турболенциите. Безпокоях се, когато летях със семейството си, безпокоях, се когато летях сам или, когато те летяха без мене. Не исках Самолетите да объркат така добре подредения ми живот със някаква гайка, която ще се развие в най-неподходящия момент. Тази гайка си я представях много ясно. Една от милионите такива и затова много лесно да бъде пропусната и не проверена, когато правят проверките. Но от нея зависеше моят живот и тоя на семейството ми... Подтисках умело външната изява на тези страхове. Но мразех да летя, а се налагаше. Все повече се налагаше.

Дойде обаче момента, в който започнах да разбирам, че с прекален контрол съм убил вкуса от живота. Той беше станал толкова спокоен и размерен, че не доставяше вече никакво удоволствие. Нищо вече не можеше да се случи. Бях готов на всичко. Всичко беше гарантирано и проверено по няколко пъти. Всички гайки бяха здраво затегнати. Аз бях построил собствения си ковчег.

Започнах да се задушавам.

Първата глътка чист въздух дойде от колелото. Да караш и да чувстваш вятъра в лицето ти. Опитайте. Ако това не ви даде глътка въздух, то какво тогава би могло? После дойде Мотора. Като младеж карах един и след това го продадох, защото не пасваше на статута ми на семеен мъж. Сега си купих Мотора-мечта. Лъскаво черно чудо от метал и кожа. Хромираните детайли ослепително блестят и се открояват на фона на благородния черен цвят. А когато хвръкне със 120 км в час, усещаш въздуха със цялото си тяло. Плътен и реален. Ставаш част от него. Почти летиш... Почти.

И ето, веднъж просто завих към локалното си летище. Седем години, всеки ден минавах покрай него на път за работа. Всеки ден поглеждах плаката „Realize a dream. Learn to fly.” на оградата. И един ден просто завих натам. Най-обикновен ден. Спомням си обаче, че беше слънчев. И небето беше синьо. И белите самолети ме зовяха особено силно този ден. Влязох в постройката. Една жена работеше на компютър зад един щанд, а на него се беше облегнал един дебеличък, към 27-годишен мъж, и нещо й говореше. Аз попитах: „Извинете, тука ли обучавате пилоти?” „Да - отговори мъжът. - Защо?” „А какво е необходимо, за да почне човек да се учи?” „Ами, имате ли шофьорска книжка?” - запита той. „Да” - отговорих. „Ами хайде да летим” - каза той. Аз го погледнах дали не се шегува. Беше сериозен. „Хайде!” - казах. И този ден беше първият ми полет със Seth, моя инструктор. Когато издигна самолетчето на безопасна височина, той каза: „Е, сега ти караш” Аз хванах управлението, опитах няколко малки завоя, усетих, че летя. Аз летя. Не някой друг ме вози, а АЗ летя. Разбирате ли? Аз и самолетът за момент станахме едно. Той правеше това, което аз го карах. Почувствах обич към тази чудесна машина, която ми даваше крилата си. Почувствах уважение към нея. От тогава смело мога да кажа, че самолетът ме е научил за въздуха и летенето също толкова много, колкото и инструкторите, с които съм летял.

И ето, днес ще летя за пореден път. Вече имам 17 часа зад гърба си. Излитам, изкачвам се, снижавам се, завивам самостоятелно. От кацането правя 95% сам и 5% ми помага инструкторът. От 5-6 часа насам работя над кацането. Правя по 10-12 кацания за учебен час. И днес денят ще бъде слънчев и небето синьо, и ще летя пак с моя приятел - самолета, и моя приятел - инструктора. Винаги идвам 15 минути преди часа. Просто защото нямам търпение. И животът е толкова сладък в очакването на момента, когато самолетчето ще набере скорост по пистата и с едно леко дръпване на щурвала ще отлепя предното колело от земята, а само след секунда ще престана да чувам и шума от основните колела. Тогава ще погледна отстрани и ще видя как земята се отдалечава и ще разбера, че съм станал вече част от въздуха. Аз и моят приятел самолета вече летим. И трябва да продължаваме да летим. Не защото ни е страх да не паднем, а защото ние, въздушните животни, можем само това. Да летим. С въздуха. Да се носим с вятъра. Да летиш високо и бързо. Това искаме. Когато ни се налага да летим ниско, внимаваме много. Не вярваме на земята. Там има други закони. Тя е твърда и непредсказуема. Предпочитаме си въздуха. Когато се налага да се приземим, гледаме да го направим съвсем лекичко. Както човек, когато влиза в студена вода. Лекичко опипва водата с пръстче, след това внимателно пристъпва, опипвайки с крак за камъни и стъкла. Така и ние се приближаваме към земята - отдалече. С респект към нейната опасна твърдост. Държим се здраво за въздуха. Непрекъснато внимаваме да не се изпуснем. Земята не прощава на невнимателните. Колкото повече се приближаваме, толкова повече не искаме да кацаме. Играем си игра. Хайде само малко. Само голямото пръстче. Още малко по-близо. Ето там има толкова приветлива равна писта за кацане. Това си е нашето летище. Всички ни познават там. Хайде сега да им покажем как можем да застанем срещу пистата. Виж там долу - то ни намига с лампички и ни кани. Показва ни дали сме на правилна височина. Показва ни откъде духа вятърът. Смешно летище. Ние знаем откъде духа той. Ние сме във вятъра. Ние сме вятъра. Ето, вече сме над пистата. Тя се плъзга под нас. Нееее. Не искаме да кацаме. Искаме още малко в небето. Още мъничкоооо. Дърпам щурвала към себе си колкото мога, но не съм му дал сила с двигателя. Моят приятел поглежда към небето, в което и двамата искаме да летим толкова много. И след секунда се чува едно "скръц". Колелата леко докосват пистата. И ето - ние се търкаляме по нея.

Инструкторът ме поглежда и ми казва: „Не знам какво направи сега, но го прави всеки път. Това кацане ти беше като по учебник. Затвърди го и ще те пускам вече сам.”

Сам ли? Смешен инструктор. Как мога да съм сам с моя приятел, който ми дава крилата си?!