17.08.2022 г., 17:04 ч.  

Възел 

  Проза » Разкази
385 1 0
10 мин за четене

 

 

 

 

    Слънцето  надничаше  любопитно зад хълма с последните си топли лъчи. Погалваше свойски златните корони на дърветата преди да потъне зад високите планини и да отстъпи пред хладните вечерни ветрове на есента. Жътвата отдавна беше минала, хората в града и околните села прибираха припряно златните бали сено и оставяха нивите празни, за да си починат от усиления човешки труд, който до не отдавна кипеше по тези места. Наближаваше ловният сезон и малките ловни дружинки се подготвяха да превземат планината. Еленският Балкан предлагаше прекрасни гледки, но пазеше чадата си в гъстия лес.  Много семейства разчитаха на успешен лов и планината да опази техните мъже. Нямаше дом, от който да не се присъедини поне един ловджия. Така беше и в дома на бай Стефан. Той беше най-старият и опитен ловец в града и цялата околия. Предвождаше най-голямата ловна дружина и познаваше планината като дланта си. За своите шестдесет години много опит беше натрупал старият ловджия. Много пъти беше срещал суровия поглед на някой глиган, поредната жертва на точния му изстрел. Ловът беше в кръвта му, а пушката сякаш цял живот е била част от него. Днес той искаше да поведе по ловджийските пътеки и двамата си сина. Иван, по-големият, беше готов да следва баща си в света на дивото и гората да стане вторият му дом. Борис пък странеше от тази работа. Не приемаше този поминък за свой. Духът му беше непокорен, трудно можеше някой да му го пречупи, било то с пушка. Той обуздаваше и опитомяваше дивото, не чрез пушка, а с друга човешка сила – любовта. Така и поривите му го изпратиха в чифлика на стария коневъд Тодор. Отдавнашен отцепник от ловните дружини и от сърцето на някогашния си приятел бай Стефан.

  • Конете изискват търпение, момче! Те усещат кой ги обича и кой не, а после отвръщат със същото! – така говореше собственикът на близка конеферма и палеше искрицата в младежката душа.
  • Знаеш ли, чичо Тодоре, след седмица откриват ловния сезон? – Борис подхвърли думите сякаш горяха като въглени на гърлото му и трябваше просто да ги изплюе – Татко и брат ми пак ще се стягат. Но аз не обичам тая работа, чичо. Сърце не ми дава! Природата е на всички, нали така?
  • Ех, момче! То тя природата си има своите закони и такива, които да ги нарушават. Така е било от векове, така и ще бъде. Човекът как мислиш, че е оцелял в онези сурови времена, а? Недей осъжда, ти си гледай твоята работа и своето сърце слушай!

Не беше лесно да излъжеш семейните порядки. Природата е на всички, природата е във всичко! Защо пушката да се предава по наследство? Не беше Борис от това тесто замесен и баща му никога нямаше да го приеме. Но имаше Иван. Малко ли му беше?

Минаваха се дните, влажни и студени. Зимата тропаше на вратата на всяка къща, а мисълта за предстоящия лов сгряваше сърцата на мъжете в селото.

 Стефан не се побираше в обувките си. Радостта и вълнението от срещата с дивото не бяха пълни. Нещо недовършено му тежеше, но гордостта му  придаваше суров и мрачен вид .

  • С жлъч недей да тръгваш, Стефане! Ще ти заседне като буца и някой ден ще те убие! – нареждаше Бажана. Мъчно й беше за малкия й син. Отдавна не се беше прибирал. Прие чифлика за свое убежище и лечебница за мъката. Ала дали е открил подходящия лек? Раните след бащина свада трудно зарастват. Те са от онези дълбоките, невидими за окото, но кървят безутешно.

Планината пускаше последните си обагрени листа спокойно да почиват на земята. Животът навътре в сърцето й бавно започна да посреща зимата. Горските пътеки разстилаха красиви килими и повеждаха към най-тихите и тайнствени кътчета на Балкана.  Тук-таме в шумата пробягваше уплашено животно и бързо изчезваше зад гъстите дървета. Слънцето едва проблясваше зад клоните на дърветата и тутакси прибираше лъчите си. От дълбините силен рев на елен или грухтене на диво прасе раздираше тишината и пак всичко замираше. Чист и недокоснат беше домът на горските обитатели. Скоро обаче човешкият крак щеше да наруши привидното спокойствие .

 Кръчмата в центъра на града беше пълна. Тютюнев дим спускаше гъста и тежка завеса, а зад нея на приказка се бяха събрали мъжете от местните ловни дружинки. Кипеше силен дух, ловджиите разказваха един през друг истории – някои преживяни, други дочути. Отстреляните глигани ставаха все по-големи и страшни от уста на уста.

   Само бай Стефан странеше от приятелите си и пушеше кротко сам на отделна маса. Слушаше историите на другарите си и тъжно се усмихваше. Искаше му се Борис да разправя разпалено своите преживени случки. Вместо това той укротяваше диви коне под крилото на неговия някогашен приятел и съратник. Тодор и Стефан години наред бяха делили залъка си редом с останалите в ловджийските хижи и заслони. Бяха неизменно един до друг и споделяха и добро и лошо. Един ден бурята застигна и тяхното приятелство и сряза като с нож връзката помежду им. Днес един възел се опитваше отново да съедини здраво краищата на скъсаната нишка и Стефан не можеше да се примири, че точно неговата кръв ги дърпа отново един към друг.

  • Бай Стефане, готов ли си за утре?  чу се зад завесата дебел и плътен глас.
  • Готов съм, Момчиле, иска ли питане?
  • А твоите? Заредиха ли пушките вече? – побърза да попита весело друг глас.
  • Заредиха, заредиха...

     Утрото едва беше настъпило, когато весели подвиквания оглушиха центъра. Бяха се събрали мъжете, нарамили пушките, облекли дебели маскировачни якета и панталони и превъзбудено се поздравяваха. Стефан и Иван пристигнаха последни, поздравиха другарите си, качиха се всички по колите и потеглиха уверено към планината. Очакваха ги няколко дни на обикаляне, търсене, причакване и точна стрелба. Затова освен с патрони, ловджиите се бяха заредили и с търпение.

  • Не се отделяй от мен, момче! Има още вода да изтече, докато си станеш сам господар на действията! – нареждаше студено, но и бащински старият ловджия на големия си син.

   Иван не умееше да сдържа нрава си. Кибритлия си беше. Все да се доказва и не му стигаше да е първородният в семейството. Трябваше и да е пръв в очите на баща си. А в какво друго щеше да бъде забелязано първенството му, ако не в най-голямата страст на Стефан – преследването на диви животни.

  Колите пристигнаха при ловната хижа в планината. Мъжете разтовариха провизиите за няколко дни и се заеха да се прегрупират. Разпръснаха се. Иван беше плътно до баща си. Беше решил да не му възразява, поне в началото. Всички вървяха бавно и стъпваха внимателно, за да не подплашат дивеча. Бяха тръгнали за диви зайци, но всеки тайно се надяваше на среща с диво прасе и колкото по-голямо беше то, толкова по-дълго щеше да се говори за ловджията, който го отстрелял. Месото щеше да нахрани тялото, но славата хранеше душата на всеки мъж с пушка.

 В подножието на планината, над сгушилите се селца, ехтеше гърмежът на някоя пушка, удряше се в отсрещните планини, а после глухо замираше отново. Борис чу поредния тътен и всеки следващ го раздираше отвътре. Ослушваше се и с присвито сърце се опитваше да успокои подплашените коне. Другаде обаче бяха мислите му и животните го усещаха.

- Не познаваш ли пушката на баща си, Борисе? – изскочи като привидение зад него фигурата на младо и хубаво момиче. Звънкият й глас го извади от дълбокия му унес и Борис подскочи:

- Не разпознавам аз ничия пушка. Далеч от мен е тази работа – побърза да отговори и продължи с оседлаването на Барон.

Слава го погледна и впи очи в неговите. Изпита силата на думите му и подложи на изпитание престореното му равнодушие. Знаеше как да чете човешката душа, знаеше и как да я лекува. Нещо тревожеше момчето и не му даваше покой. Като необуздан и див жребец, който не познаваше прегради, Борис ринеше земята под краката си и искаше да избяга. Вечерта преди заминаването си Стефан го беше посетил в чифлика. Търсеше онези думи, които да запалят най-после искрата у сина му и да го върнат към корените му. Но така й не ги намери. Вместо това разярено отново обвини Борис в предателство и незачитане на семейните традиции. Борис не знаеше кое ядосва баща му повече – изборът му на препитание или това при кого е избрал да чиракува. Тъмни облаци висяха над момчето и въпреки липсата на благословия, единствено любовта му към Слава можеше да ги разсее.

 Вечерта безпокойството продължаваше да го владее. Залъкът от вечерята засядаше в гърлото на момчето и губеше апетита му. Беше трети ден от лова и дружинката на баща му предстоеше да се прибира. В селото нямаха новини, единствено ехото от гръмнала пушка подсказваше, че в планината над тях се водеха сражения. Изведнъж вратата на стаята на Борис се отвори и в нея нахлу момче, задъхано и изпотено, идващо незнайно откъде.

  • Бате Борисе! Бате Борисее! – едва поемаше дъх малкият Митко – Станало е нещо! Мечка им препречила пътя ..., бате Борисе, брат ти е ранен!

Борис скочи като попарен. Цялата планина сякаш се срути пред очите му. Притъмня пред погледа му и кръвта закипя във вените му като лава от изригнал вулкан. Не каза нищо, профуча покрай момчето като хала и се насочи към конюшните. По пътя си срещна Тодор и Слава, но сякаш не ги видя.

  • Притиснала ги е в хижата под Скалата,батеее! Провизии нямат! – Митко викаше с цяло гърло след него и се надяваше Борис да е чул думите му.

Влезе в конюшнята и без да оседлае скочи върху силния гръб на Демон. Черният жребец усети енергията от ездача си и с цвилене се изстреля през вратите. Борис и конят профучаха като вихрушка пред слисаните погледи на присъстващите.

  • Татко, пушката ти я няма! – побърза да провери в конюшнята младото момиче – Висеше ето там, на стената!
  • Кръвта вода не става,дъще! – едва доловимо успя да каже Тодор и леко се усмихна.

Колите на Стефановата дружинка вече бяха слезли и мъжете бързаха да презаредят пушките и да се върнат при другарите си. Борис ги пресрещна и научи от тях , че брат му е сериозно ранен и с баща му се крият в хижата. Не загуби и минута повече и без да чака препусна лудо към гората. А на рамото му – пушка. Ревът на мечката оглушаваше всичко наоколо, обикаляше неспокойно и не изпускаше от поглед къщичката. Стефан надничаше уплашен през прозореца, но бяха попаднали в капан. Иван притискаше здраво раната, която кървеше обилно и в този момент възелът се затегна по- здраво от всякога – Борис, скрит зад едно дърво, прицелил се хладнокръвно  в мечката, сякаш цял живот само това е правил, изстреля смъртоносния куршум и повали животното. Чу се изстрел, след него раздиращ рев и планината разнесе победния гръм до ушите на всички в околията.

 Стефан повече не отвори дума да прави от сина си ловджия, защото Борис вече беше направил най-важния си изстрел, пред който изборът на момчето избледня завинаги.

 

© Ваня Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??