Яна, даскалската дъщеря, беше силна жена. За всичките кахъри, с които се бе борила в живота си мислеше, докато вървеше в снежните преспи. Виелицата се извиваше над селото вече втори ден, а от небето сякаш не се сипеха меки снежинки, а малки ледени късчета, дето можеха да порежат лицето ти. С присвити очи, увита в мъжки ямурлук и стискайки крайчетата на забрадката си, та да не я отнесе вятъра, Яна сякаш беше единствената жива душа, тръгнала из улиците в туй време.
Стигна до една висока порта и почна да хлопа с мандалото. Чака, чака, пък накрая чу ключът да се превърта отвътре. Мъж на около петдесет години се показа учуден навънка и потреперващ от студа, запита под мустак:
- Какво правиш тука ма, Яно? Станало ли е нещо?
- Не, не, чичо Иване. Ама искам да купя малко козе сирене, че да направя питка на децата.
Мъжът я изгледа учуден, пък я подкани накрая да влезе вътре.
В огнището бумтеше огън, който беше затоплил хубаво цялата одая. Яна остана до вратата, че беше цялата покрита със сняг и ...