Виола седеше до прозореца с котката в скута. Гледаше към улицата, навън валеше силен дъжд... А трябваше да вали сняг, януари е все пак... Погали Минош по гърба и й каза тъжно:
-Обърка се и времето, както хората... Търсят щастие в чуждото нещастие... Оплакват се, че нямат пари, пък в магазина пълнят количките... Че и избират по-едрия ориз... И все чуждото е по-хубавото... Ех...
Виола въздъхна и стана, пусна котката на пода и започна да прибира билките в пликчета с надпис, коя каква е и за какво е...
Вещица беше Виола. Баеше, против уроки, гонеше бесове, разваляше магии... Много често на прага й се спираха различни хора, всеки с мъката си. Помагаше, когато можеше и когато имаше смисъл... Не можеш да се хабиш като виждаш, че отвътре човекът не е читав...
-Виола, къде си??? Влизам! - чу познат глас вещата. Беше Росица, съседка, с която Виола общуваше, но не одобряваше вечното й желание да знае всичко, да може всичко, от нейното по-хубаво да няма, независимо дали ще е плетка или питка...
- ...