Яростта ми започна да ме поглъща. Седях на края на леглото си, хванал главата си с две ръце и се тресях от абстиненцията. Цялото ми тяло отчаяно агонизираше, искаше хероин, плачеше за него, бунтуваше се, а съзнанието ми вече беше приело факта, че ако не спра да се боцкам, съвсем скоро ще свърша в моргата. Нямах пукната стотинка, нямах към кого да се обърна за помощ – вече нямах приятели, а само хора, с които се друсах. Животът ми беше поел по стръмно надолнище. Семейството ми ме беше изоставило също. За тях ми ставаше най-гадно. Бях ги разочаровал тотално, бях се превърнал в абсолютна издънка, не само на семейството, но и на обществото. Бях посрамил всички, които познавам, и съвсем логично просто всички започнаха да се държат сякаш не ме познават. Изпепеляващото чувство на самотна обреченост беше завладяло всяка частица от съзнанието ми, всеки един съзнателен, трезвен момент, аз просто исках да умра. Не мислех, че заслужавам да живея. Докато не се надрусам.
Когато се надрусвах, спирах да мисля за лошите неща. В главата ми изплуваха приятни картини, сетивата ми се заливаха с приятни емоции. Просто лягах на пода и имах чувството, че той ме прегръща, стопля ме, масажира мускулите ми. Цялата вселена ликуваше, още преди течността в инжекцията да се озове напълно във вените ми. Трепетното чувство, когато приближавах иглата към вената си, беше несравнимо, никоя друга тръпка не е така силна. Обичах дрогата. В началото я обичах адски силно, постепенно обаче започнах да я мразя.
Първата ми реална и силна абстиненция беше четири месеца след като започнах да си инжектирам по грам и половина хероин дневно. Това беше най-страшният момент в живота ми. Мускулите ми отказаха да работят, белите ми дробове ги чувствах сякаш са пълни с катран, а сърцето ми прескачаше по няколко удара или пък избързваше с няколко удара. Кожата ми доби странен цвят, започнах да повръщам. Не можех да преглътна и залък. Още живеех с родителите си, които бяха абсолютно наясно, че съм наркоман. Понякога ми даваха пари за дрога, само и само да не започна да крада или да изнасям покъщнина. Майка ми влезе в стаята точно по средата на кризата ми. Видя ме седнал на пода по турски, скръстил ръце на гърдите ми, тресях се и се клатех на едно място.
- Мамо, студено ми е... – казах ù. Тя веднага се разплака. Излезе от стаята, крещейки: „Фраанк, Фрааааааанк!!!”. Франк се казва баща ми. Той влезе в стаята и затвори вратата. Седна на леглото ми. Лицето му беше лишено от емоция. Подаде ми една двадесет доларова банкнота.
- Това ще ти стигне ли за една доза? – кимнах с глава и се разплаках също. Баща ми остана безизразен. – Искам да си събереш багажа и да си потърсиш квартира, в която да умреш. С майка ти нямаме намерение да те гледаме как се самоубиваш и то под нашия покрив. Ако някой ден по някаква случайност доживееш да имаш деца и ако хероинът не е прецакал спермата ти до такава степен, че да ти се роди някое изродче, ще разбереш какво си ни причинил. Дотогава се махай от къщата ми.
След това стана и излезе. Аз отидох до дилъра ми и си купих две дози. Надрусах се. Не беше както преди. Не се почувствах извисен. Почувствах се просто... сякаш съм нормален. Но поне не ми пукаше. Изнесох се от нас и заживях в един от малкото ми останали приятели. Той също беше на хероин и също би убил майка си, когато изпадне в хероинова криза, само и само да си набави доза. Започнахме да грабим денонощни магазини за алкохол, купувахме си хероин и се друсахме. Слушахме и музика също така, а понякога и гледахме филми. Една сутрин се събудих и намерих приятеля ми мъртъв. Беше предозирал, отишъл си от този свят като мръсно куче, което никой не желае да погледне. В ембрионална поза, с изцъклени очи, пълни с някак си детско въодушевление и същевременно невероятно празни. Заплаках, обадих се на бърза помощ и те взеха тялото му. Никой не го потърси, нито роднини, нито приятели. Помолих родителите ми да ми дадат пари назаем, за да го погреба. Те отказаха да ми дадат пари, но платиха погребението. Беше адски тъжно.
Продължих да живея в тази квартира, докато не ме изритаха заради неплатен наем. Продължих да се друсам и да не излизам от вкъщи, освен, за да си купя доза. Понякога не ядях с дни. Приеха ме по спешност в окръжната болница със симптоми на анемия. Докторът ме гледаше с укор. Всички винаги ме гледаха с укор. Изписа ми хапчета желязо и ми каза, че вените ми са започнали да се калцират. Хероинът извлича калция от костите и той логично се утаява по артериалните стени, което прави кръвоносните ти съдове непластични и не им позволява да се саморегулират. Няма нищо по-ужасно от това да си на хероин.
Сега седя в стаята си в една квартира. Намерих си работа като разносвач на пици. Преди това работех като доставчик на напитки и склададжия (общо взето – момче за всичко), но ме изритаха. Преди това бях пробвал като пощальон – също ме изритаха. Шефовете ми, щом разбираха, че съм хероинозависим, на секундата започваха да чакат и най-малката ми издънка и ме изритваха. Навсякъде, всички ме подритваха. Сегашният ми шеф знае, че съм наркоман. Намерих си работата посредством една програма за наркозависими, в която се включих, когато осъзнах, че трябва да спра да се тровя. Хероинът е най-дяволската субстанция, измисляна от човек. Превръща те в абсолютен роб, волята не значи нищо пред мощта на абстиненцията. Абстиненцията... Това е най-големият кошмар, който можете да си представите. Сякаш самата ти душа плаче в агония, докато всяка една клетка в тялото ти отчаяно иска хероин, изпраща сигнали до мозъка: „Хей, пич, моля те, умолявам те, бодни се още веднъж. Още само веднъж, моля те, имам нужда от хероина, не мога да функционирам като хората без него! МОЛЯ ТЕ!” Ужасно е. Най-ужасното е самотата, която изпитваш, докато агонизираш като пребито куче, полуудавен в собствената си повърня. И когато стомахът ти се изпразни, започваш да повръщаш стомашни сокове. Те прогарят гърлото и езика ти. Мисля, че няма нужда да ви казвам какво прави абстиненцията със самата ти личност. Започваш да вършиш невъобразими неща, неща, които никога не би направил, ако хероинът не те контролираше. Спираш да мислиш, започваш да вършиш престъпления, само и само да си намериш пари за една доза. Една доза, това е всичко, от което имаш нужда, когато абстиненцията те е завладяла. Бодването, изливането на дяволската смес във вените ти, лекото отпускане, което усещаш след това и после... после сякаш си в рая. Чувството е, сякаш си бил в пустинята изгубен за 4-5 дни и си на път да умреш от дехидратация, и изведнъж някой ти подава бутилка студена минерална вода.
Но край. Стига вече. Този път е окончателно. Хероиновата криза преминава за 4-5 дни. 4-5 дни, в които се чувстваш, сякаш стоиш на предела между два свята – материален, агонизиращ свят, и нематериален, подобен на сън свят. Мислиш само за хероин, само и единствено за хероин. Волята не е достатъчна, за да спреш. Тук волята просто няма думата. Хероинът не те пита имаш ли воля или не. Той ти отнема волята някъде между 20-тото и 21-вото боцване. Тогава вече връщане назад няма. Можеш да пробваш с метадон, но това е като от алкохол до минеш на LSD и да си мислиш, че не се тровиш и не се самоунищожаваш. Трябва просто кофа за повръщаното, телевизор, който да те разсейва от мислите за хероина, лист и химикал, за да издевателстваш над хартията, ако ти се иска (в моя случай ми се иска, защото обичам да драскам безсмислени неща по нея) и заключена стая. Извиках баща ми, дадох му ключа и му казах да не ме пуска по никаква причина. Той изглеждаше сякаш горд от решението ми, но не ми каза и една дума. Просто затръшна вратата, заключи и чух как слиза по стълбите. Сега е третият ми ден. Знам, че трябва просто да устискам още малко, но болката е непоносима. Яростта към самия себе си е мотивът ми да се самоизмъчвам по този начин. Искам да се накажа заради това, че изобщо посегнах към иглата. Виждал съм абстинентни наркомани да правят какво ли не. Чувал съм разкази за това как вързани на легло наркомани в криза вдигат половинтонното легло, заедно с кислородните бутилки под него. Бог да ми е на помощ.
Пояснение: АВТОРЪТ НА ТОЗИ ТЕКСТ НЕ ОДОБРЯВА УПОТРЕБАТА НА НАРКОТИЦИ И НЕ Я ПРАКТИКУВА! ВСИЧКО В ТЕКСТА Е ПЛОД НА ФАНТАЗИЯ И ЩИПКА СВОБОДНО ВРЕМЕ.
© Георги Всички права запазени