За цветето
“Един удар и бягаш. Влизаш, правиш го и бягаш. Трябва да отидеш при твоето цвете възможно най-бързо. Да ù кажеш какво си направил. Тя ще се зарадва. Ще те похвали. Да. Бързо удряш и да те няма.”
“А колко точно бързо е много бързо?”
“Достатъчно бързо!”
“Да, да, точно така. Достатъчно бързо.”
Той вземаше крачка по крачка оставащите му метри до къщата. Ту се усещаше решителен и дързък, ту се сепваше уплашен от дързостта си, но продължаваше по пътя, гризейки ноктите на лявата си ръка. Няколко пъти се опита да се съсредоточи и да познае някое от подминаващите го лица, но не можа. И от сутринта го сърбеше главата. Имаше чувството, че е нападнат от въшка с огромни зъби, която си гризва по капка кръв на всеки няколко минути. Усещаше как краката му продължават да се движат единствено благодарение на командите му:”Едно, две, три. Едно, две, три…” – повтаряше им той в такт. Проклетата въшка отново го захапа.
“Ето, ето я къщата. Отварям вратата. Ето, влизам.”
“Сега е момента да се откаж ...