За цветето

“Един удар и бягаш. Влизаш, правиш го и бягаш. Трябва да отидеш при твоето цвете възможно най-бързо. Да ù кажеш какво си направил. Тя ще се зарадва. Ще те похвали. Да. Бързо удряш и да те няма.”

“А колко точно бързо е много бързо?”

“Достатъчно бързо!”

“Да, да, точно така. Достатъчно бързо.”

Той вземаше крачка по крачка оставащите му метри до къщата. Ту се усещаше решителен и дързък, ту се сепваше уплашен от дързостта си, но продължаваше по пътя, гризейки ноктите на лявата си ръка. Няколко пъти се опита да се съсредоточи и да познае някое от подминаващите го лица, но не можа. И от сутринта го сърбеше главата. Имаше чувството, че е нападнат от въшка с огромни зъби, която си гризва по капка кръв на всеки няколко минути. Усещаше как краката му продължават да се движат единствено благодарение на командите му:”Едно, две, три. Едно, две, три…” – повтаряше им той в такт. Проклетата въшка отново го захапа.

“Ето, ето я къщата. Отварям вратата. Ето, влизам.”

“Сега е момента да се откажеш.”

“Как? Защо да се отказвам? Та това ще зарадва моето цвете… така моето цвете ще се върне при мен, ще я направя щастлива… Не, не, не… не мога да се откажа. Ще го направя бързо.”

Конвулсивно започна да свива и разпъва пръстите на ръцете си, сега плътно прибрани до тялото му. Oт стаята радиото задушено изсумтя: ”Часът е 12, а вие слушате обедната емисия на радио Хоризонт…” Влезе, направи няколко крачки и усети как челото му се навлажнява. В стаята беше горещо. Миризма на старческа пот и вкиснати дрехи се разтваряше из тежкия въздух. Започна да му се гади.

 - Кой е?

Вътре имаше само стара маса, покрита с проядена мушама на големи макове, кушетка и готварска печка на дърва. Мръсните прозорци пропускаха тежка светлина върху прокъсания килим. Той направи още една крачка без да продума.

- Кой е, бе? Що се не обаждаш? – повтори старецът от кушетката и извърна кокалестото си тяло към вратата. Устата му се изкриви в усмивка.

- Василе, ти ли си? Що мълчиш такъв, като гявол? Кво прайш тука? Вземи си стол и сядай де, недей стоя като истукан на вратата…

Васил седна на единствения стол в стаята. Въшката пак го ухапа. Загледа се в килима, докато се чешеше. Сигурно бяха минали двайсет години, че и повече, откакто безпомощно лежеше на него в онзи зимен ден, а по-свежата, но също толкова смрадлива версия на човека отсреща му тикаше ръжен пред лицето с озверяло лице.”Ще режеш ли пак килима с ножица,а? Ще режеш ли, ми кажи?” Напипа празното място без коса на тила си. Килимът още държеше разръфаните си ръкави като спомен.

 - И какво? Нищо ли няма да кажеш на баща си? От толкова време не си ме виждал… Егоисти сте вие 'сичките, пиявици… Дошъл си сигурно, щото са те пуснали и пари ти требват. Нямам пари аз. От сега да знаеш. – старецът се беше надигнал и седнал на кушетката, точно срещу сина си.

“Сега, направи го сега.”

“Можеш още да се откажеш… баща ти е, за Бога…”.

“Беше ли, беше ли ти баща като ти удряше главата в стената, а? А като ти изгори крака със цепеницата? Какъв ти беше тогава? И най-лошото – като нарани твоето цвете… за малко не го уби… какъв ти беше тогава?”

“Даааа, да, моето цвете… Трябва да умре.”

Васил взе стария нож с дървена дръжка, който стоеше до хляба на масата и започна да си играе с него. Изтри потта от врата си с другата ръка. Ноздрите му се разшириха в отчаян опит да поемат достатъчно от спарения въздух в стаята. Сега вече целият плуваше в пот и усети, че ръцете и краката му треперят неудържимо. Отвън се чу кучешки лай.

- Ще те убия – тихо, с наведена глава каза той.

- Кво каза?

Васил грабна ножа за дръжката и стана, бутайки стола на земята.

“Сега е последният момент да се откажеш”.

Този път отговор не последва. Направи крачка напред и се озова до стареца. Всичко стана за един ужасно дълъг миг.

- Какво правиш, бе, Василе? – лицето на бащата изглеждаше глупаво учудено. – Що искаш баща си да трепеш?

- А няма ли за какво?

- Седни обратно, моля ти се.

Васил не го послуша и замръзна на мястото си.

- Аз, верно, у тоя проклет живот, що лошо съм сторил, един  Господ знае. И вие с майка ти, Бог да я прости, само лошо от мене сте видели. Верно е. – въздъхна. – Ама грех ти на тебе, че кръвта си искаш да трепеш.

Изведнъж лицето на Васил се изкриви. Устата му направи странна форма и от нея се подадоха истерични струйки слюнка. Той плачеше.

- Гад мръсна. Ти я нарани. Ти нарани цветето ми и сега то не ме обича вече. Ти ни раздели. Сега трябва да умреш.Само така ще ми прости… само така ще си я върна.

Той свали вдигнатата си ръка с ножа и се отдаде на сухия си, мрънкащ рев.

-Васко, те тебе у тая болница хептем са те побъркали. Кви цветя? Кво е това цвете?

-Моето цвете…

-Цветелина ли бе, Василе?

-Да.

-Нали знаеш, че тя е умрела. Умре преди десет години. Нали ти я удави долу у барата. Не помниш ли?

-Млъкни!!! Млъкни, ти казвам!!! Ти си виновен!!!

Васил пак скочи и този път лицето му беше неузнаваемо от ярост и злоба.

Отвън кучето лаеше и се усукваше около дрънчащата си верига.

- Бай Огняне, тука ли си? – чу се басов глас от двора.

Неполучил отговор, мъжът заизкачва стълбите към входната врата. Кучето вече заплашително силно дърпаше веригата и се давеше в бесен лай.

  -Шшшт, ма! Аз за стълбата идвам.

Входната врата беше открехната.

-Какво е ставало тука, бай Огняне? – човекът замръзна на мястото си с  изцъклени очи.

-Уби се, уби се момчето ми… - старецът продължаваше да седи в същата

поза отпреди няколко минути и гледаше празно стената отсреща. На пода в краката му Васил лежеше по гръб, а тънки струйки кръв започваха да се устремяват към наръфаните краища на стария килим.