- Виж я, пак е застанала пред витрината ни. И какво толкова гледа?! – промърмори едната продавачка. Беше изрусена, висока и кокалеста. Имаше тънки устни и малки очи, които й придаваха високомерен вид.
- Как какво ? Само чантата. Оная обшитата с пайети. Нали знаеш някои си падат по лъскавото. – отговори до нея колежката. Беше леко закръглена брюнетка, с къдрави коси и големи черни очи. Нейна пълна противоположност.
- Все си мисля, че иска нещо да открадне... – прошепна, присвивайки малките си очички.
- Съмнявам се. Ти беше в болнични и не знаеш. Идва всеки ден, не влиза в магазина, а само гледа отвън. Като черно, изоставено кученце е. – започна да обяснява брюнетката.
- Нима я съжаляваш?! – изгледа я учудена.
- Не говори така. Сега са празници. Бог казва, че трябва да сме добри и да помагаме на бедните, бездомните, затворниците... – и смутено оправи една непокорна тъмна къдрица.
- Ами помогни й тогава. Например...защо не й подариш чантата? Ето ще сбъднеш една мечта. – присви устни русат ...