„Кога разбирахме ние, човеците, че трябва да живеем за днешния ден, защото вероятността утре да не дойде беше много голяма; че хората са добри единствено, когато имат някаква полза от това, а в края на деня феите и щастливият край остават изписани в последните редове на книгите за принцеси срещнали принцове на бели коне, които ги спасили от зла участ, зла вещица, и им се заклели във вечна любов?”
Точно така ще започна редовете си, читателю, отзад-напред.
На всички ни, като малки, са ни чели приказките за Пепеляшка, Снежанка и седемте джуджета, Спящята красавица, и изобщо онези истории, в които доброто винаги побеждава.
И макар да е в края на приказката злото все пак се прибира обратно в пещерата, от която е изпълзяло.
И колко хубаво би било, ако, и в живота нещата ставаха по кажи-речи същия начин.
За съжаление (или пък за щастие) приказките във века, в който живеем бяха коренно различни от тези на братята Грим (в някоя друга публикация ще поговорим за това какви, всъщност, са били тези братя и тези приказки, но сега точно съм на плажа, пия си фрапето, гледам си морето, и се хвърлям в дълбоки размисли и страсти. So, give me a break :) )
Живеем във века, в който мъжете имат по - изписани вежди от моите, а жените се научават да сглобяват секции сами.
Век, в който жените се научават да ценят времето си, докато мъжете започват да пилеят, както своето собствено, така и чуждото.
Векът на кратките връзки тип: "Бързо хапване" и отношения без срок на годност.
Век, в който жените забравят "Що е то РЕВНОСТ", докато мъжете вдигат скандал на опашката в магазина, чупят стойки и нервно искат телефона на половинката си, за да видят с кой си пише.
"И какво от това?!", ще попитам.
Всеки един човек е различен нюанс, който липсва в света.
Обществото, в което живеем (и да, говоря за по - голямата картина) не ни ли притиска в ъгъла на общоприетите правила, и норми?
Как да изглеждаме. Как да се обличаме. Как да говорим. Как да ходим и жестикулираме. Как и кого да обичаме дори.
По този начин светът ни изолира, карайки ни да си мислим, че ние се изолираме и отчуждаваме (нещо, което също не е далече от истината, но за това малко по - нататък).
Превръща ни в студени, изкуствени и подозрителни към всеки, без значение от пол, раса, език, ориентация.
Превръща ни в роботи с изкуствен интелект, след което ни сочи с пръст и хвърля обвинения по нас, че вместо да търсим, намираме, и даваме удоволствие или удовлетворение от контакта с другите, се стремим да извлечем полза от всеки един такъв, което на свой ред ни води до тотални падение и деградация, давайки ни наименованието "КОНСУМАТОРИ".
Цената, която трябва да платим, за да бъдем приети не е ли твърде висока? Да се примирим с еднаквостта и ограниченията поставени от същото това общество, и "нормалните" индивиди в него и да загубим собствената си идентичност?!
Готови ли сме да се загубим сливайки се с тълпата или по - скоро сме склонни да ни се лепне етикет "самотници", "странни" и да гледат на нас като на по - особени?
За момент мисълта ми е пленена и отклонена от една голяма вълна, която се разбива в брега.
(И аз така се разбивах в себе си. Понякога. Доста често)
Социален експеримент.
Ето в това сме се превърнали, докато сме се борили с обществото. Пък то на свой ред така добре си е изиграло картите, вменявайки ни чувство за вина и усещане за недостатъчност, че нито ни прави впечатление колко са ни изкуствени усмивките, нито колко са ни заучени маниерите.
За още повече цвят и драматизъм (освен, когато планетите са в ретроградност) без да усетим сме се превърнали в жертва на същия този експеримент.
Недоволни.
И в това се бяхме превърнали.
Недоволни от обществото. От живота. От себе си. В общи линии нямаше значение от какво точно бяхме недоволни, защото повод ВИНАГИ можеше да бъде намерен.
"Браво на Обществото!", ще възкликна и ще добавя: "Браво и на НАС"
ОЦЕЛЯВАНЕ НА ЧУЖД ГРЪБ.
Ето така се нарича приспособяването, което беше равносилно на чиста кражба.
На характери. На лица. Жестове. Страхове. Комплекси. И толкова ги приобщавахме към себе си (или ние към тях), че от "социален експеримент" се бяхме превърнали в изнервено, дразнещо, кухо и еднообразно цяло.
"И какво от това?!", ще попитам пак.
Всеки сам избира пътя, по който да върви. Както и хората, които да го следват. С кой да се раздели и кой да остане.
Правото на личния избор, нали така, читателю?
Не се ли борим именно с определенията, които ни слагат; рамките, които ни стягат, както и за свободата да бъдем... всичко, което пожелаем?
Ако жените искат да носят костюми - нека.
Ако мъжете искат да носят рокли - нека.
Ако ти се пуши - пуши'. Ако ти се пие - пий. Но го прави, защото ТИ искаш така, а не, защото някой го изисква от теб. Не, защото ти го налагат.
Изписвам тези редове с цялото си уважение към Николай Хайтов и "Дервишово семе".
Всеки трябва да прочете това произведение, защото то е едно от онези произведения, които ни показват не само чувствата зародени в човека (като любов, омраза, прошка), ами и неговата първичност.
Защо споменавам "Дервишово семе" ли?
Защото отдавна не живеем в патриархален свят. И най - вече заради правото на избор.
Отдавна не живеем в свят, в който жена да не може да боядисва сама таван или мъж да не сготви вечеря.
Отдавна не живеем в свят, в който мъжът е глава на семейството, пък жената е там, за да готви, чисти, пере и ражда деца.
Но и много ценности се изгубиха, като например уважение, честност, доверие, вярност, любов, и още много, че, ако продължа да изреждам... цял ден няма да ми стигне.
Но, ако (в този ред на мисли) можем да гласуваме на 18; да работим на трудов договор при навършено пълнолетие; да живеем самостоятелно и да теглим кредити, защо да не можем да харесваме телата, в които живеем? Без да се налага да се обличаме "според модата".
Защо момиче да не може да целуне момиче (без това да бъде свързано а порно индустрията), или пък момче да държи момче за ръка (без това да бъде наречено "гнусно")?
Защо да не е нормално две различни култури да съжителстват заедно или да имат приятелски отношения, споделяйки общи интереси, без значение от цвета на кожата?
Обществото ли ни налага тези ограничения или ние сами си слагаме оковите, доброволно лишавайки се от свобода? И то не само от свобода на словото, и на печата, ами и от личностната ни такава.
Ще ви кажа защо не може, не трябва и всички възможни НЕ-та, които съществуват (като НЕ е забранена в централите на мобилните оператори дума, защото няма невъзможни неща).
Не може, защото така излизаме от рамките, в които сме сложени.
Дават ни се определения като хипопотам или свиня (заради килограмите), гей, лебийка, извращение на природата (както и други цветущи епитети, било то заради ориентацията или просто защото "децата са зли"), и как това не е нормално и ще бъдем съдени за това, че не спазваме нормите, правилата, и всичко останало, за което се сетите.
А къде остана това да бъдем наречени ХОРА ?
„Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък..."
Не съм от много вярващите, но не пишеше ли така в Библията?
Даниса Исаева пише, че "Слабият пол се е изучил от грубости, а силният се е научил на слабости" и това е толкова много вярно към днешна дата, че дори нямам думи, с които да опиша колко точно.
Но нали затова сме хора?
И, ако една майка може да отгледа детето си сама, докато работи, и прави всичко, което прави и един мъж, то тогава, и един баща може да отгледа детето си сам правейки всичко, което прави жената.
И, ако една жена може да разбира от коли, колкото един мъж, то мъжът може да е много добър маникюрист (например), колкото е и жената.
И, ако на жените може да се гледа като на сексуален обект, защо, и една жена да не може да гледа така на мъжете?
Едните са се изучили от грубости, а другите са се научили на слабости и не ни ли прави това РАВНИ в играта на шах?
Не са важни победителите, а това, когато те сразят да останеш изправен.
Приликите с действителни лица и събития може, и да не са съвсем случайни. Затова, ако се разпознаете (било то в лице или ситуация) ... Е, ще оставя тези редове на вас. Напишете се красиво.
Благодаря, че се спряхте, Катя.
Поздрави