От любов към платената любов
Онова лято работех в залата с покермашините, тъмна зала, без прозорци и никакви часовници, доста добре посещавана през деня, когато съвестта на комарджиите спи и по-слабо нощем, когато падне летният мрак. Спомням си за тези дни. Когато се случеше да няма клиенти, заставахме до широко отворените врати, гледахме булеварда, оранжев от запалените лампи, гледахме алеята на проститутките, тясна под дебелите стволове на дърветата и вековните им клони, миришеше на релси и пристигащи купета от близката гара, липите събираха юлския прах, а пръскаха хладина. Самите проститутки се разхождат бавно под сенките, с едни и същи движения, като гвардейци и цикламените им елеци и електрикови поли проблясват до пейките.
Ние обичахме да ги гледаме в свободното си време. Така отдалеч изглеждат горди, недостъпни, приличат на актриси с тези силно гримирани очи, пристъпват ситно с високите ботуши, забавят още ход, когато някой мъж, макар и случаен минувач, ги удостои с поглед, после, ако ги заговори, му обръщат гръб, тръгват с цялата изящност, на която са способни в крещящите дрехи, позволяват да бъдат настигнати, спират, навлекли маска на още по-голяма сериозност и се започват пазарлъците.
Вече няколко пъти все нощем се появяваше един мъж. Изникваше от близката улица, строен, пъргав, в доста напреднала възраст, с изгладен панталон и копринена риза, а косата му толкова бяла и така странно подстригана, че прилича на овързан с кърпа отдалеч. Сядаше на най-тъмната пейка почти до тентата на китайския ресторант и гледаше проститутките. Гледаше ги с часове, а чорапите му се белееха сред тъмнината на алеята. Те го приближаваха, в началото безизразно и без да се церемонят, вече разбрали от опит и по интуиция, че с тоя старец няма да имат успех, после спираха разходките си все по-далеч от неговата пейка, докато накрая престанаха да го забелязват. Той не реагираше по никакъв начин. Гледаше ги тихо, внимателно, като художник, решил да ги рисува, гледаше ги и след полунощ, как изчезват с клиентите, надменни на тръгване, после чорлави и с размъкнати поли, когато ги връщаха с колите. По някое време ставаше и потъваше в същите улици с тъмни павета, по които бе дошъл.
Една нощ се приближих до неговата пейка. Той ме погледна с кротки очи, лампите на булеварда се отразяваха в тях. Не се изненада от появата ми, беше ни виждал със сините ризи и светещите цигари да се размотаваме пред залата, сигурно познаваше и сънените ни лица.
- Хубава вечер! – казах аз, а хора на двойки и по трима излизаха от чакалнята на гарата, дърпаха куфари на колела и гонеха такситата с викове.
- Няма по-хубаво нещо от лятната нощ! – отвърна кротко старецът – Може би само пролетната нощ... или есенната! – добави с усмивка.
Направи ми впечатление лицето му, строго, изсечено, избръснато до посиняване, както и врат, остриган необичайно високо, по войнишки.
- И за тях тия нощи са най-хубави! – казах и кимнах към проститутките.
Той погледна към алеята с празен поглед.
- За тях кои ли вечери са хубави!
Премина машината, с която миеха улиците в малките часове на нощта, премина безкрайно бавна, като животно с премигващи очи.
- И тяхната не е лесна! – казах и отново загледах разноцветните момичета по алеята.
- Ние също сме виновни за това! – отвърна той.
Не го разбрах, но кимнах, а той гледаше тъмната улица с наредени контейнери, оттам обикновено пристигаха колите с мераклии.
- Докъде ни доведоха тия наши управници! – подхванах аз – Макар че то всеки си избира как да живее!
- Лошото е, че не знаеш колко ще живееш... за да си избереш как!
Имаше приспивен глас и носовете на лачените му обувки светкаха при преминаването на всяка кола по булеварда.
- Какво ли е усещането... всяка вечер на алеята... както други ходят на работа в завода... мъже от кол и въже... чисти, мръсни... натискат те по храсти, на задни седалки... ама пари, за всичко си трябват пустите пари! – се разпалих аз, а той ме погледна тъжно.
- Иди го разбери женското сърце! - проговори старецът с прегракнал глас – А сърцата на тия момичета по алеята съвсем не можеш да разгадаеш!
Появи се тънък ветрец и гларусите неуморно чертаеха кръгове около часовника на гарата.
- Какво ли са сторили, че да стигнат дотук? – се попитах на глас.
Старецът въздъхна, сега бе навел глава и гледаше лачените си обувки.
- Изкупват грехове... свои... чужди... може други някакви... семейни!
Стана и тръгна, някак прегърбен и не така пъргав, както се бе появил.
Тази нощ в залата нямаше клиенти и ние изпушихме много цигари, преди да дойде утринният хлад. Колите постепенно оредяха, както и проститутките по алеята.
След няколко седмици разбрахме историята на стареца, от един много сериозен на думи и дела човек - негов приятел. Преди две години разбрал, че дъщеря му продава тялото си за пари, изхвърлил я направо на тротоара с един-единствен малък куфар с дрехи. Оттогава дирите ù се загубили, изчезнала без никаква следа, без да остави адрес или някаква възможност за връзка.
Знае ли все пак човек дали е истина това, слухове много и всякакви, хорските усти не са дупки по чорапа или сцепен панталон да ги зашиеш.
© Светослав Дончев Всички права запазени