Бях влюбена в Антон от времето, когато бяхме студенти-първокурсници. Имаше много по-хубави от него, но аз се влюбих в ума му, в момчешкото излъчване и голямата му усмивка. С него винаги беше забавно, някак леко му се отдаваше. Бяхме задружни и често спретвахме купони, на които не откъсвах очи от него. Все се надявах да ме забележи, някак да се досети. Смехът му и светлият му поглед ме привличаха силно, но аз не бях от тези, които се мятат по момчешките вратове и шепнат мили и уж невинни обещания.

    И докато аз мечтаех, една колежка от провинцията, изненадващо забременя. Последва бързо уредена сватба. Присъствах сред поканените, но не знам защо, не зърнах този ден смеха в очите на Антон. Едва дочаках тортата, за да изчезна.

     И така  останах без Антон

                                                                                                           *****

       Дипломирах се с отличие, намерих работа. Все по-рядко се виждахме с колегите. А за Антон, просто реших да забравя. Той беше вече женен с дете и толкова.

   И понеже, казват, че времето лекува и аз се излекувах от неосъществената си любов. След две години  се запознах с чаровен мъж, веселяк и сладкодумник. Влюбихме  се и след няколко месеца решихме  да се оженим. Забременях веднага, но любовта изчезна незнайно къде.

   Още не бях родила и се запитах, какво правя с този мъж. Това, че ще става баща с нищо не промени навиците му от ергенския живот. Банкети с колеги, излети за риба. Когато дъщерята се роди стана още по-зле. Бебето плачело, трябвало му тишина и човекът просто се отдаде изцяло на „пей, сърце“.

   Търпях цели пет години, уж да улегне. Съпругът ми не даваше стотинка за домакински разходи с обяснението, че се трепе нощни смени, за да живее по-нашироко, а не да се ограничава.

   Последва развод.

   Бях млада и хубава. Стройна, привлекателна, дори повече отколкото преди. Имах време да се огледам и нямаше кой да ме ядосва. Успокоих се и заживях нормално. А около свободна жена се въртят много мъже, но не бързах да се обвързвам отново, внимавах.

  И изведнъж срещнах истински голямата любов. Такова море от изгарящи чувства не бях изпитвала до тогава, а на среща ми стоеше океан. Само след шест месеца той ме покани да заживеем заедно и с радост прие детето ми.

  Живяхме много добре цели 10 години. Аз бях всеотдайна във всичко, безкрайно благодарна за  възможността да имам щастливо семейство и споделена грижа за детето ми.

  Но… съдбата бе намислила друго. Тайно бе приготвила двайсет години по-млада изкусителна златотърсачка  да застане на пътя ни.

  Три месеца по- късно бях отново сама. Оловна мъка  затисна душата ми и заради дъщеря ми, която скоро бе навършила 18, а преживя това.

    Но брулено дърво от буря не се прекършва. Събрах се бързо и организирах живота си наново.

-„ С него живях добре, но без него ще заживея още по-добре- си обещах.“

     А, аз винаги спазвам обещанията си. Просто така правя.

     Първите две години след раздялата бяха много тежки, наложи се да работя на две места, за да посрещна разходите по следването на дъщеря ми. Но се справих и дъщеря ми работеше след лекции. И някак стана по-светло в дома ми. Отделях повече време за себе си, нещо което отдавна не се бе случвало. Започнах да заделям пари за екскурзии и почивки. Изведнъж почувствах една непозната за мен свобода да правя каквото и както си искам, да ми е волно на сърцето. Е, тайно си мечтаех за любов, но знаех, че мечтите често си остават само мечти.

                                                                                               *****

    И след две години съдбата се намеси пак.

   Вървях към парка, за да се разходя и изведнъж разпознах Антон. Не можех да повярвам. Знаех от колеги, че живее със семейството си отвъд океана, спечелили зелена карта. Бях съвсем спокойна, нищо не трепна в сърцето ми. Мислех, че само ще се поздравим, разменим няколко думи и толкова. Но той настоя да седнем на кафе. Много искал да си поговорим.

  Изпихме кафетата, но разговорът не стихваше, затова продължихме в парка на една пейка. Слънцето се промъкваше през едрите листа на кестена и осветяваше лицето му, сякаш усетило часа на откровението. И Тони заразказва.

   Дошъл за един месец да се погрижи за възрастните си родители, за да може сестра му да си отдъхне поне малко. Жена му не искала да дойде, не и се занимавало с болни старци.

   - Когато забременя не бях влюбен в нея и се надявах, че ще направи аборт, но тя отишла и казала на баща ми. И той за моя изненада отсякъл:

    -„Като е направил бебе, ще се жените. Аз се ожених късно и още покъсно станах баща и сега съдбата ми дава шанс да стана дядо!“

     -Така се оженихме, а като се роди детето родителите ми поеха грижите, за да учим. Винаги са ни помагали и второто отгледаха, за да работим - разказа с болка Антон. Хубаво семейство направихме, разбираме се, но сега не ме придружи. Не го очаквах от нея.

Гледайки очите му се замислих, че вече не виждах онези игриви искри, които, оказа се, още помнех.

Разпитаме за моя живот и искрено съжали, че съм останала сама.

        -Не ти ли е тъжно да живееш без мъж, да нямаш кой да се грижи за теб ?-каза той и мило ме погледна.

        -Не -отговорих му-с моя късмет с мъжете, по- добре да съм сама! И се засмях.

Скоро разговорът приключи и той се забърза, за да нахрани майка си.

     Продължих разходката спокойна. Беше ме помолил да се видим пак. Последваха няколко срещи-разходки, театър, концерт, ресторанти. Прекарвахме много приятно. Колко много неща имахме да си кажем, а в студентските години бяхме разменили, я има, я няма десет изречения.  Вечер преди да заспя си мислих за него. Открих, че съм щастлива от новото ни приятелство.

Когато дойде време за заминаване, ме помоли да си пишем, просто ,ей така, за интересни неща.

  И се започна нашето приятелство. По два-три имейла  месечно. Аз разказвах какво ми се е случило, къде съм била на екскурзия. Той пък за работата му. Обсъждахме случващото се в България. Бяха писма обикновени, без нищо романтично и обвързващо.

 На следващото и последващото лято пак идваше за по месец и пак без жена си. Отделяхме време за разходки и излети за по няколко часа в близост до София. Започнах да го чувствам като много близък приятел. А след това писмата ни зачестиха.

   И така до следващото лято, когато се качихме на Витоша да се разходим и той се опита да ме целуне.

           - Не- отдръпнах се, изненадана-ти си женен! Не го прави!

Той се скова и погледите ни син и зелен се смесиха, неумолимо привлечени. Аз се отдръпнах и бързо тръгнах по пътеката надолу.

 Измина още една година и щом се срещнахме, впи устни в моите. Потънах в силната му прегръдка,а той шепнеше „ искам те“. Разтреперих се от щастие и страх. Обясних му, че ако се любим това ще значи много за мен, а и това ще разклати и промени приятелството ни. Но той не престана да настоява на всяка среща и ден преди да замине се любихме. Беше вълшебно. И си платих за вълшебството. Когато замина  му написах най-романтичното писмо, което съм писала в живота си. Признах му, че го обичам. Отговорът му беше студен. Беше се уплашил. Продължихме да си пишем, но по- рядко.

  Чаках с нетърпение лятото и когато дойде, сякаш беше друг.  Целуна ме, но обясни, че ще бъде много зает. След две седмици очаквал и съпругата си, за да заминат на море.  Не се обади цяла седмица. Но аз вече бях решила. И когато звънна да се извини, че бил много зает, но  сега имал време да пием кафе, аз студено отказах :

 -  Не, няма да се виждаме повече! Беше грешка. Аз бях до тук.

После затворих телефона. Той звъня още пет пъти, но аз не вдигнах.

   След ден му написах писмо, като подчертах, че е последно и сложих линк към песента на Ани Ленъкс „ Няма повече „ обичам те“. Последваха писма пълни с оправдания, на които не отговорих. Продължаваше да ми звъни и накрая в съобщение му написах, че никога не бих застрашила семейството му и да ме остави намира.

   Времето лети и отминава и пак дойде лято. Цяла година не бях писала и не отговорих на нито едно негово писмо.

   Но… съдбата бе намислила друго. Просто един ден пред вратата си заварих голям букет и писмо, скрито в розите.

 „ Безценна си за мен. Моля, направи ми този подарък да съм до теб, докогато мога “.

    Видяхме се. Той ме сграбчи и понечи да ме целуне. Не исках да го целуна, но сърцето ме предаваше. Биеше като юмрук по залостена врата.

            - Моля, те позволи ми да съм с теб, докато ни е възможно!- прошепна в ухото ми Антон.  

            - Безкрайно съжалявам, че така се отнесох. Прости ми.

              Последва гореща целувка и просто се хванахме за ръце.

                                                                                            *****

       Още три лета се виждахме и си позволявахме да се обичаме. За мен това бяха подаръци на съдбата и ги приемах, защото чувствах, че не трябва да ги отказвам.

      Три дни преди заминаването, баща му почина. Вече нямаше родители. На следващото лято той нямаше за какво да идва в България. Жена му щеше да определи къде ще почиват, безгрижни най-накрая.

                                                                                             *****

      След няколко години се събрахме състуденти да се видим в любим ресторант. Да си спомним отминалите хубави години. Антон и жена му също дойдоха. Тъкмо се бяха върнали от морето.

        В удобен момент той се наведе към мен и прошепна:

        - Как си ? Виждам , че пътуваш много.

        - Как съм, щастлива съм! – му отговорих

   Щастлива съм. Не го излъгах.

        A, ако ме попитате за „Подаръците на съдбата“, ще ви кажа, че просто трябва да ги вземем!