28.09.2013 г., 20:20 ч.
За приятел
3 мин за четене
За приятел
Мразя деня, в който те срещнах. Не, не ме слушай. Така говоря сега, после... после ще е друго. Ако го нямаше този ден нямаше да преживея тези прекрасни лета, просто нямаше да е същото. И въпреки това го мразя, защото той неминуемо води до Днес. А аз не искам да става Днес, защото с Днес лятото си отива и не само то, отиваш си и ти.
Уви за мен Днес винаги е един ден по рано и вчера бе... моето Днес.
Не исках тази вечер да идва, но и не бих я разменила. Беше различна, не беше идеална, беше... беше Днес.
Искам да забравя и искам да я помня, такава каквато беше. Само ние тримата, стоящи някак настрани, без да обръщаме внимание на околния шум и чуждите глупости.
Имах чувството, че сме откъснати от околния свят. Положили сме глава на раменете ти и си говорехме, главно ти. Изморен си, гласът ти бе тих и спокоен, сериозен, някак различен. И двете мълчахме и обелвахме само по някоя, друга дума. Страх ме беше да се обадя, за да не разваля всичко и жадно попивах всяка твоя дума. На моменти ти замлъкваше и стояхме загледани в парка пред себе си. Обожавам тези моменти, когато думите замлъкват, няма нужда от тях.
Исках да запомня всичко, аромата на парфюма ти, топлината ти сред студения вятър, мелодията на гласа ти... Не го приемай погрешно. Обичам да помня такива неща, когато се разделям с някого. Винаги съм приемала разделите с приятели тежко и тези подробности някак помагат.
Усещах как очите ми се наливат с кръв, но не, сега не бе време за сълзи. Обикновено бих забила нокти в кожата си, но този път не. Отпуснах се на рамото ти оставих думите ти да ме залеят. И така времето течеше. Поглеждах често часовника си и исках времето да спре.
Защо трябва хората да си заминават? Просто не е честно! Но аз нямам право да говоря след като и аз си тръгвам. Понякога се чудя кое боли повече, да си тръгнеш или да останеш след това...
И ето, че всичко е вече към края си. Трябва да се прибера, не исках. Защо въобще трябва да идва Днес!? Не можах повече, разплаках се. Не исках да ме виждаш така. Измислих си причини, за да обясня сълзите си. Как да ти кажа, че са за теб, че са, защото си тръгваш!? Не мога! Още сълзи... И двамата ме успокоявахте. “ Нали другото лято пак ще си тук... И аз ще си дойда другото лято. Пак ще се видим. Пак ще се съберем всички другото лято... И ще се виждаме така, от лято на лято...“
Пътят е вече към края си, както и моето Днес. Не искам да свършва, не искам да тръгвам, не искам и ти да тръгваш. Прегърнах те за сбогом и още една сълза падна издайнически.
Прибрах се. За мен Днес вече свърши. Извадих нашите снимки и заспах със сълзи на очи.
Когато станах бе още тъмно. Качих се на таксито и то потегли. Обърнах се назад. Прозорците бяха все още тъмни, всички още спят. Нищо, помахах ти за сбогом...
Пак е вечер. Стоях на студената тераса и говорех с вас, говорех с теб. Смеех се, но гласът ми трепереше, дали от сълзите или от студения вятър, не знаех. Затворих телефона и се скрих в топлите завивки.
Събудих се посред нощ. Малко преди да си тръгнеш. Излязох на студената тераса и се загледах в нощното небе. Не чаках дълго. Самолетът прелетя над главата ми и аз отново ти помахах. Знам, че не можеше да ме видиш, но аз бях там, някъде долу в ниското. Исках да те изпратя, та дори и само така...
Сега отново седя на студената тераса. Пиша това глупаво писмо и се страхувам, че ще го прочетеш. Над планините се подават розови облачета, огрени от сутрешното слънце. Ти вече си много далеч. Може би в този момент виждаш онзи кит, за който ми говореше... Но стига вече толкова съм ти губила времето. Ще ми липсваш и то много, но няма да плача, защото си казваме не сбогом, а довиждане. Нали сам го каза “Ще се видим пак другото лято“... Вижте повече
Мразя деня, в който те срещнах. Не, не ме слушай. Така говоря сега, после... после ще е друго. Ако го нямаше този ден нямаше да преживея тези прекрасни лета, просто нямаше да е същото. И въпреки това го мразя, защото той неминуемо води до Днес. А аз не искам да става Днес, защото с Днес лятото си отива и не само то, отиваш си и ти.
Уви за мен Днес винаги е един ден по рано и вчера бе... моето Днес.
Не исках тази вечер да идва, но и не бих я разменила. Беше различна, не беше идеална, беше... беше Днес.
Искам да забравя и искам да я помня, такава каквато беше. Само ние тримата, стоящи някак настрани, без да обръщаме внимание на околния шум и чуждите глупости.
Имах чувството, че сме откъснати от околния свят. Положили сме глава на раменете ти и си говорехме, главно ти. Изморен си, гласът ти бе тих и спокоен, сериозен, някак различен. И двете мълчахме и обелвахме само по някоя, друга дума. Страх ме беше да се обадя, за да не разваля всичко и жадно попивах всяка твоя дума. На моменти ти замлъкваше и стояхме загледани в парка пред себе си. Обожавам тези моменти, когато думите замлъкват, няма нужда от тях.
Исках да запомня всичко, аромата на парфюма ти, топлината ти сред студения вятър, мелодията на гласа ти... Не го приемай погрешно. Обичам да помня такива неща, когато се разделям с някого. Винаги съм приемала разделите с приятели тежко и тези подробности някак помагат.
Усещах как очите ми се наливат с кръв, но не, сега не бе време за сълзи. Обикновено бих забила нокти в кожата си, но този път не. Отпуснах се на рамото ти оставих думите ти да ме залеят. И така времето течеше. Поглеждах често часовника си и исках времето да спре.
Защо трябва хората да си заминават? Просто не е честно! Но аз нямам право да говоря след като и аз си тръгвам. Понякога се чудя кое боли повече, да си тръгнеш или да останеш след това...
И ето, че всичко е вече към края си. Трябва да се прибера, не исках. Защо въобще трябва да идва Днес!? Не можах повече, разплаках се. Не исках да ме виждаш така. Измислих си причини, за да обясня сълзите си. Как да ти кажа, че са за теб, че са, защото си тръгваш!? Не мога! Още сълзи... И двамата ме успокоявахте. “ Нали другото лято пак ще си тук... И аз ще си дойда другото лято. Пак ще се видим. Пак ще се съберем всички другото лято... И ще се виждаме така, от лято на лято...“
Пътят е вече към края си, както и моето Днес. Не искам да свършва, не искам да тръгвам, не искам и ти да тръгваш. Прегърнах те за сбогом и още една сълза падна издайнически.
Прибрах се. За мен Днес вече свърши. Извадих нашите снимки и заспах със сълзи на очи.
Когато станах бе още тъмно. Качих се на таксито и то потегли. Обърнах се назад. Прозорците бяха все още тъмни, всички още спят. Нищо, помахах ти за сбогом...
Пак е вечер. Стоях на студената тераса и говорех с вас, говорех с теб. Смеех се, но гласът ми трепереше, дали от сълзите или от студения вятър, не знаех. Затворих телефона и се скрих в топлите завивки.
Събудих се посред нощ. Малко преди да си тръгнеш. Излязох на студената тераса и се загледах в нощното небе. Не чаках дълго. Самолетът прелетя над главата ми и аз отново ти помахах. Знам, че не можеше да ме видиш, но аз бях там, някъде долу в ниското. Исках да те изпратя, та дори и само така...
Сега отново седя на студената тераса. Пиша това глупаво писмо и се страхувам, че ще го прочетеш. Над планините се подават розови облачета, огрени от сутрешното слънце. Ти вече си много далеч. Може би в този момент виждаш онзи кит, за който ми говореше... Но стига вече толкова съм ти губила времето. Ще ми липсваш и то много, но няма да плача, защото си казваме не сбогом, а довиждане. Нали сам го каза “Ще се видим пак другото лято“... Вижте повече
© Siada Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Наистина, написано с такива силни чувства, вложени вътре...
Браво, само браво! Аз самият щях да заплача, защото малко или много знам какво изпитваш... ;[