16 април 1925 година 5:00 часа сутринта.
Във високопланинското селце, в което живееше Койчо вечерите бяха още много студени. Комина на къщата им пушеше докато баща му хранеше животните в утринния мрак.
- Койчо ставай, трябва да тръгваме. – малкия Койчо се опъна и се обърна на другата страна. Но майка му настоя: - Няма да повтарям по пет пъти!
Койчо беше на десет годинки и на този ден за първи път щеше да види София. Той обичаше да пътува но днес не му се ходеше в този далечен град. Погребенията не му се нравеха, за това и не искаше да идва с тях, но баща му беше офицер от запаса и много добър приятел с наскоро(14 април 1925г.) убития генерал Константин Георгиев. Именно на него баща му искаше да отдаде последна почит в църквата Света Неделя. Детето стана и си наметна един кожух след което изтича до външния кенеф. Когато се върна вече се бе измил с вода от бунара и седна на масата. Майка му, му бе надробила попарка със стар хляб и прясно мляко. Малкия Койчо закуси доволно после погледна майка си, която приготвяше багажа и каза:
- Мамо не ми се ходи! Защо трябва и аз да идвам?
- Маме, - поде майка му клякайки пред момчето – днес ще се запознаеш с царя! Ще видиш старите бойни другари на татко ти от войните. – тя нежно помилва косата му. Но Койчо не беше много ентусиазиран. Но въпреки това си облече набързо дрехите и се отправи навън да помогне на баща си. Студен вятър брулеше в балканското селце, в което живееха но небето беше чисто и звездите още проблясваха. Койчо видя баща си да води конете към каруцата и изтича да му помогне. Той бе едничкото им детенце, но това не значеше, че беше глезено дете. Койчо добре знаеше своите задължения. Когато впрегнаха конете той влезе да вземе куфара с багажа. И щом натовариха багажа и тримата се качиха на каруцата и потеглиха. Столицата на България не беше много далече от тяхното село и ако всичко по път беше наред щяха да стигнат малко преди погребението на генерал Константин Георгиев. Тодор бащата на Койчо бе завършил Военното училище на Негово Княжеско Височество в София през 1895 година заедно с вече покойния генерал. Но Тодор късно се ожени за разлика от приятеля си. Въпреки че съдбата ги разделя по служебна линия двамата останаха приятели, често си гостуваха и си пишеха писма. Не се бяха забравили дори когато Константин бе станал политик. Приятелството им беше над политиката! Но Койчо, не го познаваше. Беше го виждал веднъж, и му се беше сторил суров и строг човек като баща му.
Каруцата лъкатушеше по неравния каменист път за София, а зад тях изгряващото слънце подаваше лъчите си. Койчо гледаше как изгряват малките му светещи лъчи като малки пипалца носещи топлина. Детето обичаше изгревите, те освен че носеха топлина за цялата природа носеха и красота в живота му. Всяка сутрин с баща му хранеха животните, днес бе изключение! След като животните бяха нахранени Койчо сядаше на пейката пред къщата и се любуваше на изгрева за десетина минути. Това си беше неговото време. След което го чакаше земеделска работа или училище. Никога не беше ходил в столицата. Беше чувал, че е голям и хубав град, все пак царя живееше там. До сега бе виждал цар Борис Трети само на портрета в училището. По пътя каруцата им се движеше сравнително бързо теглена от двете черни кобилки Марина и Яна. Но за почуда на цялото семейство те спряха и почнаха да дишат тежко издавайки изплашени звучи. Баща му облякъл парадната си униформа на капитан от запаса слезе от каруцата държейки кобура на пистолета си. Пред каруцата имаше повалено сухо дърво. Тодор се заоглежда и около тях от двете страни на пътя имаше ниви, които скоро бяха изорани и може би засети. От страни имаше купчина сняг, който още не се беше стопил. Койчо тръгна да слиза да помогне на баща си но баща му вдигна ръка в знак да изчака. Из зад купчината сняг излезе един възрастен човек, който се загащваше. Стареца се стресна когато видя офицера от запаса с насочен пистолет и вдигна ръцете си викайки:
- Моля ви господин капитан, нищо лошо не съм ви сторил!
- Това дърво ваше ли е? – попита Тодор.
- Да, сега ще го отместя...сегичка, сегичка... – стареца бързо омота потурите си с червения си пояс и хвана дървото премествайки го в страни от пътя.
- Тодоре... – Мара кимна към стареца в знак да му закарат дървото. Мъжа ѝ я погледна с един безизразен суров поглед, но после се обърна към изплашения старец:
- На къде го карате това дърво? – запасния офицер прибра пистолета си в кобура.
- Ей тука на близо, в Челопеч. - каза старчето. Челопеч беше следващото населено място, което щяха да задминат в пътя си към столицата. Бащата на Койчо хвана дървото от единия край, старчето от другия и го натовариха на каруцата. После всички се сместиха върху дървото. Само полковника седеше отпред и държеше юздите на кобилите.
- Момче как се казваш? – попита стареца когато потеглиха отново виждайки скучаещото и леко натъжено дете.
- Койчо... - каза унило сина на Тодор и Мара. На Койчо все още не му се ходеше в София. Въпреки, че знаеше че София е столицата на царството и днес ще се срещне със самия цар на България. Майка му се усмихна, а старчето продължи:
- Аз се казвам Василаки и имам трима внуци като теб такива хубавци. – дядото щипна леко Койчо по лявата бузка, той се усмихна. – Къде ще те водят твоите родители?
- В София... – направи кисела физиономия детето. Майка му добави с гордост:
- Днес Койчо ще види цар Борис Трети.
- Така ли? – възкликна старчето. – Това е голяма част за всеки българин, да се срещне със своя цар!
Старчето се усмихна и отново поде:
- Знаеш ли в голямата война аз служех с царя. Но не можах да го видя, а ти днес ще го срещнеш лично. Трябва да си намислиш какво ще го питаш, нали?
Момчето и майка му се разсмяха. Тодор се обърна да ги види, а старчето му махна да спре каруцата.
- Господин Капитан, от тук ще продължа да не ви бавя имате среща с негово величество. – намигна Василаки и слезе от каруцата. Комините на къщите в Челопеч пушеха пред тях, но техния път минаваше покрай селото. Бащата на Койчо и Василаки свалиха дървото, след което семейството пое по пътя си. София още беше далеч, но поне времето се позатопляше. Пролетното слънце бе разтляло лъчите си когато стигнаха Долно Камарци спряха на центъра. Койчо и баща му освободиха конете край преминаващата селска река да се напоят. Капитана от запаса отиде до кръчмата но бързо излезе. Когато конете се бяха напоили ги впрегнаха отново. Бащата на Койчо въздъхна тежко и каза обръщайки се към майка му:
- Ще заобиколим през Пирдоп, защото надолу по пътя имало много каруци и конници, който пътуват към столицата. – той отново въздъхна и прошепна по-скоро на себе си: - Дано да успеем да отдадем почит на Костя.
Тодор пришпорва конете и потеглиха към Пирдоп.
Пирдоп беше голям и красив град с големи и красиви къщи по главната улица. Въпреки, че беше делничен ден по улиците му имаше търговци, които предлагаха килими, дрехи, пердета. Тъй като имаше колона от каруци, след която те се движеха на Мара една мургава търговка набута в ръката една метла с думите:
- Я, каква си убава, да метеш, че мъжа ти важен човек... – Мара се усмихна и върна метлата без да отговаря. Тя беше петнадесет години по-млада от капитана. Койчо се любуваше на търговците, когато търговци идваха в село той обичаше да си приказва с тях. Те му разказваха за различните градове, които са виждали. След това вечер разказваше на родителите си какво е научил. Вечер някой път когато баща му се отпуснеше след чаша вино също му разказваше за Одрин, за това колко красив град е бил, колко много хора са живеели там. Разбира се той наблягаше на военните термини и обясняваше как са го превзели, а според германците не можел да бъде превзет. Койчо също искаше да обикаля, и да се запознава с различни хора. Но днес не му се ходеше в София. Нещо на гърдите му тежеше, сякаш му казваше не ходи там. Когато подминаха Пирдоп запрепускаха отново по пътя към столицата. След известно време направиха кратка почивка да хапнат, дадоха и на конете по една кофа овес и отново продължиха. Когато стигнаха Долни Богров колоната от каруци по пътя се беше увеличила. Една каруца нахално ги изпревари като водача ѝ каза на баща му:
- Сполай ти господин капитан, и вие ли за църквата Света Неделя?
- Да, отиваме да се сбогуваме с генерал Константин Георгиев! – отговори възпитано Тодор.
- Добър човек беше, мир на праха му... – каза каруцаря докато подминаваше.
На влизане в столицата улицата стана павирана. До този ден Койчо не беше виждал павета. Колелата на каруците взеха да тракат по паветата, което предизвика голяма шумотевица. Многото пътуващи каруци отиващи към църквата Света Неделя вдигаха непоносим шум. Но Койчо се усмихна. Беше му интересно толкова много каруци на едно място, а баща му видял по широкия път пришпори двете кобилки, тъй като беше погледнал джобния си часовник. Часа беше станал 15:10. Те вече бяха закъснели за поклонението.
Пред църквата се бяха събрали множество желаещи да влязат и да почетат убития генерал, политик и общественик Константин Георгиев. Всички те се бяха организирали на влизащи и излизащи. Тези които искаха да влязат бяха много повече, а църквата беше величествена и огромна. Койчо никога не виждал толкова красива църква. Тяхната църквичка в село беше много по-малка и значително по-обикновена. Момчето се възхищаваше от видяното, докато баща му се заговори с негов войник за това къде да оставят каруцата, когато Койчо забеляза двама нервно бързащи мъже. Единият висок с черни добре поддържани мустаци и мазна черна коса със странна черна дреха, а другия беше човека от каруцата преди София. Той беше по-нисък леко мургав с неподдържани мустаци и набола брада. Двамата минаха край тях и тогава се чу много силен тътен. Ушите на Койчо първо заглъхнаха, а после запищяха, след което усети силен удар в главата и изгуби съзнание. Взривът бе много силен, последва звук от трошащи се прозорци, камини, керемиди и парчета стъкла полетяха от покрива на църквата. Една цяла икона удари Мара в главата, а кобилите се изплашиха изправиха се на задните си крака и събориха войника, с който Тодор разговаряше. Бащата на Койчо първоначално изпусна юздите, но опитния войник бързо се осъзна и укроти конете, които щяха да стъпчат бягащите хора. Какво бе направил? Защо бе довел семейството си тук, на тази касапница? Но нямаше време сега за това. Тодор освети войничето, което се оказа с леко сътресение и двамата почнаха да помагат на ранените около църквата. Покрива на църквата бе паднал напълно върху хората вътре. Отвън хората викаха и пищяха, тичаха на различни страни. Капитана погледна жена си, тя бе добре и се свести веднага, но Койчо беше ударен от летящ камък.
Тодор се качи на каруцата и заедно с войничето събираха ранени от атентата и да ги качваха в каруцата. Когато нямаше къде да товарят повече се отправиха към болницата. Оставиха ранените, Койчо и Мара. После се върнаха с войника да помагат. Всички които бяха натоварили на първия курс се спасиха. Когато се върнаха пред църквата вече имаше полицаи и пожарникари, който се опитваха да разчистят. Две самарянки успокояваха уплашените хора, а няколко лекари и сестри оказваха първа помощ на ранените пред църквата. От Света Неделя се чуваха гласове на викащи мъже, жени и деца...
Койчо се събуди в болницата, огледа се беше в бяла стая с още десетки пострадали. До него на един стол седеше майка му, която му се зарадва. Но той попита:
- Къде е татко?
- Помага в разчистването след инцидента, скоро ще дойде ти си
почивай! – Мара помилва превързаната глава на сина си.
- Видях кой го направи! – каза Койчо и се опита да стане. Майка му го погледна и му даде знак да изчака. След което излезе и доведе един полицай. Койчо му разказа за двамата, които беше видял описа му ги подробно. После се унесе в сън. На другия ден, когато се събуди при него стояха и майка му и баща му. Стария капитан го погледна с гордост и му каза:
- Днес единия се е предал и е разказал всичко за атентата. Всичко благодарение на теб и твоите подробни описания!
Гордея се с теб синко!
Атентата в църквата Света Неделя е определен като най-мащабния атентат в историята на Европа. Въпреки отзвука на атентата от към масовост и жертви, той не поразява целта си – българския политически и военен елит. Всички те оцеляват, но на място умират 134 души, които по-късно достигат до 500 с починалите по-късно ранени. Всички те български граждани убити от български граждани, и защо?
Костадин Койчев – Kovak
28/09/2023г.
© Костадин Койчев Всички права запазени