Случвало ли ти се е някога по време на твоето цялостно съществуване, да се вкопчиш в нещо и да не искаш да го пуснеш? И не само това, а да не му позволяваш да се променя, защото го харесваш такова, каквото е. Ти не искаш и една прашинка да падне върху него, за да не повлияе на сегашния му начин на съществуване. Криеш го в ръцете, а част от него в душата, сърцето, но не и в мозъка – съзнанието ти, защото той е зает да мисли къде би могло всичко да е защитено от тази необходима промяна. Да, тя е необходима. От нея не може да се избяга и ти го осъзнаваш.
В един момент разбираш, че прашинката е преминала през защитите ти и е докоснала твоето безценно нещо. Тогава всичко сякаш се задвижва със скорост по-голяма, по-бърза и от тази и на светлината, защото всичко се размазва. И точно в този един момент ръцете ти са принудени да отслабят хватката си и ти изпускаш това, което си държал и си пазил толкова много.
Изпускаш го нарочно, защото знаеш, че тази прашинка го е променила корено. Не искаш в ...