И как ли се озова тук? Някакво легло. Далечни думи, които чуваше в просъницата на времето и мъгла в очите му, слизаща от тавана, към който беше приковал погледа си. Някакви лястовички в левия край на прозореца, свили гнездо, с досадни екскременти, които една жена всяка сутрин чистеше намръщено, но така и не посмя да посегне към гнездото. Вероятно заради суеверното поверие, че лястовичките на прозореца носели щастие. А щастието е само дума от тълковния речник, означаваща емоционално състояние, което човек изпитва, вариращо от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост. Трябва да забранят тълковните речници, а наличните такива да накъсат на малки парченца, после да ги изсипят в свърталището, дето се подвизават клошари и наркомани, да ги запалят, за да могат непозналите щастие да стоплят ръцете си на огъня. Измамни думи. Измамен живот. Започват от първи клас, когато те учат как да ги изписваш, докато разбереш, че не съществуват нито във вестниците, нито в новините, нито в умората на родителите ти, които се въртят в омагьосания кръг между сметките, които трябва да платят, кредитите и хляба и отдавна са забравили, че някъде съществуват Айфеловата кула и пеещите раковини. Останал е само хоризонт – недостижимата пресечна точка на небето и земята. Нищо друго.
Започна да се смее неистово. Сигурно защото смехът е антипода на плача и беше се научил да изписва и двете думи, но никой не го научи, как да плаче, за да му олекне. Веригите, с които беше вързан за циментираното легло потракваха в синхрон с високите тонове на смеха му, който напираше да строши стъклата на прозорците и се промуши между решетките му, за да достигне и спре любовното гукане на гълъбите, накацали по покрива, безразлични към неговата грамотност.
Някой отвори вратата. Някой нещо му каза, но не чу нищо. Беше зает да се смее. Смехът е здраве и средство да потисне душевното си сълзене, което със солта си бавно и методично рушеше бреговете на душата му, но така и не успяваше да напои сушата в очите, които нямаха цвят, нямаха блясък, само мъгла, от която ти става студено.
Някаква болка в левия хълбок. Досадни комари, от които можеш да хванеш треска, а от температурата да забравиш, че си в свят, в който те учат да пишеш и никой не ти показва как да живееш и защо да го правиш. Свят с томове от тълковни речници без приложение. А толкова много му се искаше майка му да го приспи с напевното на-ни-на, на-ни-на, защото никога не беше го правила, понеже уморена заспиваше преди него, а той просто гледаше сенките на тъмнината, които изписваха думата страх по стените. Вместо това, в трескавия си унес, чуваше все по натрапчивото гукане на влюбените гълъби, което го държеше в полусън. Страхуваше се, ако заспи, че ще спре да им завижда, отричайки, че някога е изписвал и думата обич.
© Ани Монева Всички права запазени