Искаше ми се да затвори след себе си и да си иде. Да чуя стъпките й да се отдалечават по мраморното стълбище, асансьорната врата да изтрещи. И после да дойде тишината. И дълго да се ослушвам в нея. И да се взирам в нея, мъчейки се да пробия масивната ú плътност с поглед. И тя, като огледало, да отрази безпомощността ми. Оттам да ме погледне отчаянието, да скръцне със зъби и да се изхили в лицето ми. Да ми шибне шамар. После още един. И още, и още. Да потече струйка кръв от носа ми, да шурне, в река да се превърне и да ме отнесе, да ме повлече, да се блъскам в подводните камъни, да гълтам и плюя солено, но да драпам и стигна до брега. Спасителният. Да пропълзя по него, да дера колене и чупя нокти, да падам и ставам, да падам и ставам... И всеки път белезите по ръце и колене да бъдат един научен урок, едно прочетено послание. И осъзнато. От живота. Вечният.
И да помъдрея. Толкова, че да имам сили да стана от обятията й. Сега! Да измина стъпките до коридора, да се чуе екотът им, ясен и от ...