Искаше ми се да затвори след себе си и да си иде. Да чуя стъпките й да се отдалечават по мраморното стълбище, асансьорната врата да изтрещи. И после да дойде тишината. И дълго да се ослушвам в нея. И да се взирам в нея, мъчейки се да пробия масивната ú плътност с поглед. И тя, като огледало, да отрази безпомощността ми. Оттам да ме погледне отчаянието, да скръцне със зъби и да се изхили в лицето ми. Да ми шибне шамар. После още един. И още, и още. Да потече струйка кръв от носа ми, да шурне, в река да се превърне и да ме отнесе, да ме повлече, да се блъскам в подводните камъни, да гълтам и плюя солено, но да драпам и стигна до брега. Спасителният. Да пропълзя по него, да дера колене и чупя нокти, да падам и ставам, да падам и ставам... И всеки път белезите по ръце и колене да бъдат един научен урок, едно прочетено послание. И осъзнато. От живота. Вечният.

И да помъдрея. Толкова, че да имам сили да стана от обятията й. Сега! Да измина стъпките до коридора, да се чуе екотът им, ясен и отчетлив, решителен, казващ „сбогом“, да хлопне вратата на асансьора...

Но си мисля, че асансьорът няма да дойде на проклетия тринайсти етаж. Пред мен ще е само бездънната шахта, мамеща неразкрита тайна, дочувам името си, мракът от нея ме зове, придърпва ме, иска да ме засмуче с вакумната си мъртва уста, обещава ми полет, летеж в неизвестното, а после покой...

Страх ме е от тъмното, страх ме е от паяците, скрити в него, страх ме е да полетя, а най–много ме е страх от покоя. Обездвижващият, кроткият и вечен, лепнещ от безвремие покой.

Затова сега се притискам до нея.

Затова сега тя се притиска до мен.

Събираме сили.

Някой ден, някога, все един от нас ще трябва да измине последните стъпки до заветната врата.

А може би, ще ги изминем заедно?

За да останем заедно. В полет или в покой.

Заедно!

 *  *  *