Найкъл отвори вратата. Тя беше там, лежеше на старото дървено легло, цялата облечена в бяло. Той се приближи към Нея. Погали голото и рамо, целуна челото ù, а Tя не помръдваше…
Дали се беше поддала на емоциите и чувствата, замръзнала или потвърждаваше думите си, че не иска да присъства в живота му повече - никой не знаеше. Искрата в очите и подсказваше, че всичко, което беше изречено отвъд затворената до момента врата, беше лъжа. Тя имаше нужда от Него точно толкова, колкото Tой имаше нужда от Нея, но гордостта да признае беше по-силна от всичко.
Найкъл легна до Мелани. Тя остана все така безмълвна, но не за дълго. Не искаше дори да вдигне главата си и да го погледне, защото очите му бяха толкова красиви, а всеки път, щом погледнеше в тях, се губеше и забравяше ума и дума… Не, те не бяха сини, не приличаха на морето, бяха просто най-искрените кафеви очи, в които се беше оглеждала някога...
Срещнаха се, вероятно преди десет-дванадесет месеца. След всички спорове, които водеха - никой ок ...