Малкото кафяво кученце ходеше пред мен по тясната пътека. От време на време се обръщаше сякаш за да види дали все още вървя след него и отново продължаваше, махаѝки с опашка. Около пътеката нямаше нищо, само тъмнина. Тя имаше разклонения, които водеха до врати. С малкото приятелче отидохме до една от тези врати. Аз я отворих. Празна стая. Кученцето ме погледна и изскимтя. След това продължихме и стигнахме до друга врата. Отново празна стая. Отново леко скимтене. Продължихме пак по пътеката, но аз по едно време спрях. Мъничето се обърна видя, че не вървя след него и доѝде при мен. Махаше с опашка и ме гледаше право в очите. Ако можеше да ми го каже, щеше. Щеше да каже "Обичам те". В погледът му не се криеше нищо друго освен безусловна любов, която аз недоумявах. То заподскача, джафна и се обърна, като заприпка напред. Стигнахме до още една врата. Тя беше отворена. То влезе вътре в стаята и легна по средата смирено. За първи път отклони погледа си и въпреки, че беше срещу мен не ме гледаше в очите. Този път в погледа му се криеше и лека тъга. След това скокна и изплези език. Дотърча да вратата и започна да я бута с краче от вътрешната страна, сякаш искаше да я затвори. Може би си играеше. Аз затворих вратата. Изчаках малко. Мислех, че ще чуя дращене, но не го чувах. Нямаше и скимтене. Отворих вратата. Просто празна стая.