ЗАГЪРБВАНЕ
В късния следобеден час никой не влиза в пощата. Телефонът унило мълчи и няма кой да разсее скуката и досадата от дългия летен ден. Николета наблюдаваше вече няколко минути с безразличие бръмченето на една оса, която упорито блъскаше глава в стъклото на прозореца и не можеше да излезе. Но не спираше да прави опити. "И тя е като мене - каза си жената. - Виждам, че в това село няма живот, обаче продължавам да се блъскам в стъклото на прозореца му. И с любовта ми нищо не се получава, но продължавам да се боря за нея. Тя е последната ми илюзия. Какво ще ми остане, ако загубя и нея?"
Изправи се и погледна навън. Площадът беше още пуст. Тоня щеше да отвори след половин час магазина и едва тогава ще започнат да се появяват хора. Осата бръмчеше току под носа ù в запрашеното стъкло. Нямаше желание да я убива. Отвори ù да излезе. "Да имаше и на мене някой да ми отвори така прозореца." Осата не виждаше отвореното пространство - тя все се надяваше да премине през стъклото. "Така живеем ...