Нещо на полицата издрънча. Ася остави чинията, която подсушаваше и сбърчи учудено чело. Вдигна глава и се вторачи в източника на звука. Чашите трепереха като уплашени зайчета. Долната й челюст бавно увисна, а в очите й се изписа объркване. После чу далечния грохот и усети как подът се разтриса под краката й.

  Отне й секунди да разбере какво става. Щеше да се случи нещо ужасно, нещо, на което тя нямаше как да се противопостави. От гърлото й изригна вик на отчаяние. Хижата започна да се тресе бясно. Подтиквана от инстинктите си за самосъхранение, Ася се спусна към входната врата. Но преди да успее да стигне до нея, прозорците се пръснаха от мощния удар на лавината, а покривните греди изскърцаха и започнаха да падат.

  Огромна тежест се стовари върху раменете й, устата и ноздрите й се пълнеха със сняг. Давеше се, не можеше да си поеме въздух. Паниката караше сърцето й да препуска бясно. Ужасяваща болка раздираше белите й дробове. Размаха ръце в опит да изтласка настрани буците сняг и секунда по-късно устните й поеха живителна порция въздух.          

  Не след дълго измъчените й сетива се концентрираха върху твърдата дървена повърхност, притискаща гърдите й отдолу. „Масата, паднала съм върху масата” – помисли си тя.

  Ася нямаше представа дали е получила някакви наранявания. Студът и паниката бяха притъпили възприятията й. Фактът, че можеше да мърда краката си й подейства окуражително. Надигна глава и се огледа.

  Дървената хижа се бе разпаднала на съставните си части. Ясното зимно небе се блещеше над отломките, пораждайки у Ася чувство за уязвимост.

  Личните й вещи се бяха разпилели на пода. В кинескопа на стария телевизор бе зейнала дупка с нащърбени краища. Ася ококори очи, поразена от мащаба на пораженията, после изпсува и се опита да се надигне. В този момент усети, че нещо притиска силно долната част на гърба й. Погледна през рамо и видя, че е притисната под една голяма дървена греда. Оттласна се с всичка сила нагоре, но гредата дори не благоволи да помръдне. Опитът да пропълзи напред също се оказа неуспешен. Беше заклещена.

  Паниката отново я стисна за гушата. Чувстваше се изключително уязвима – брадичката й бе забита ниско долу в снега, а задникът й стърчеше високо във въздуха.

 Плахо извика:

  - Помощ! – След това си пое дълбоко въздух и с всичка сила изрева: - Помощ!

  Викът се отрази от планинските скатове и се превърна в кънтящо, подигравателно ехо. Ася потрепери.

  Час по-късно слънцето се скри зад един висок горист връх. Вечерният  студ плъзна мъртвешките си пръсти под пуловера и дънките на Ася. Ръцете на младата жена трепереха неконтролируемо. Подтиквана от страха, тя направи отчаян опит да се отскубне от хватката на гредата, но не след дълго се убеди, че няма да може да се справи сама. Разплака се, плачът й бавно премина в жален хленч.

  Нощта бе подтискащо тиха. Чуваше се само приглушеното съскане на вятъра, който методично трупаше преспи нейде в далечината. По едно време до ушите на Ася долетя добре познат звук – нечии крака „хрупаха” в твърдия сняг. Но „хрупането” бе някак тънко и леко, и забързано. Ася затаи дъх и присви очи, мъчейки се да пробие тъмнината с напрегнатия си взор. Не видя нищо, обаче беше сигурна, че някой или нещо се приближава в гръб. Не грешеше.

***

  Ася веднага разпозна миризмата, беше се погнусила от подобна миризма като малка, когато един слънчев следобед преди двайсет години родителите й я бяха завели на зоологическа градина. Острата миризма на диво животно. Сърцето й подскочи от уплаха, по тялото й премина студена тръпка. Докато опираше длани в гредата, за да направи пореден опит да се да се отскубне, миризмата се засили. Вече не можеше да мисли с характерната за нормален човек яснота. Привиждаха й се остри вълчи зъби, зъби, копнеещи да се впият в жива плът. После настана подтискаща тишина, по време на която Ася се опита да вкара в по–нормален ритъм дишането си. За миг през главата й профуча нереалистичната мисъл, че всичко това може да е халюцинация. Но враждебното присъствие се натрапваше, и то не само с обонятелните си аспекти. Ася усещаше и друго освен миризмата, но не можеше да определи точно какво е това „друго”. Зад гърба й сякаш се носеше облак от омраза, агресивност и …глад.                    

  Някъде встрани просветна кехлибарена светлинка – жарта от затрупаната със сняг камина все още не бе загаснала напълно. Вятърът задуха по–настоятелно и отвя за момент подтискащата животинска смрад.

  Ася погледна назад, първо над лявото си рамо, после над дясното, но не можа да види нищо. Гредата, която я притискаше и отломките около нея не позволяваха да види какво има зад нея. Но какво можеше да има там, освен вълк. Беше чувала, че по принцип вълците не нападат хора, че ако не са много гладни… тогава усети как нещо побутва прасеца на десния й крак, после усети и зъбите…   и започна да рита бясно в опит да пропъди звяра.    

***

  Гърленото ръмжене й подейства смразяващо, доста по–смразяващо от силния студ. Престана да рита. Чуха се бързи стъпки, звярът явно ходеше нервно напред –назад, може би бе изненадан от съпротивата на жертвата си.

  Ася си помисли, че ако мърда крака непрекъснато, нищо лошо няма да й се случи.  И тогава дойде първото ухапване, малко над коляното на левия крак, през плътната материя на дънките. Болката бе остра, но кратка; просто бързо ухапване и отдръпване назад. Може би това бе нещо като предупреждение.

  Ася с мъка възпря стона, който се надигаше в гърлото й. Имаше чувството, че ако се поддаде на паниката, звярът ще придобие смелост. А дали нямаше да успее да го пропъди, ако закрещеше с всичка сила?

  Над върха отсреща се показа бледа луна, която направи видими близките предмети – парчета счупено огледало, дръжка от метла, ръжен, дамската й чанта. Присегна се и сграбчи ръжена; смяташе да се защитава с него, ако звярът решеше да я нападне откъм главата. Но той явно се чувстваше по–комфортно отзад. Последва ново ухапване, този път над левия глезен.     

  Рукналата кръв раздразни животинските инстинкти на вълка, който вече сумтеше нетърпеливо. Ася риташе с крака, но усещаше че няма да може да се защитава дълго време по този начин, заточваше да се схваща и изнемогва.

  По едно време вълкът успя да разкъса дънките й и да впие зъби в прасеца й, десния. Младата жена зави от болка и закърши безпомощно ръце. Усещаше как плътта й бива разкъсвана с отривисти движения на челюстите на животното. Ритниците вече не помагаха, животното беше взело нещата в свои ръце и … се хранеше.

  Виковете й огласяха нощта, и ставаха все по–дрезгави – гласните й струни бяха пред скъсване. 

  Ася припадна за момент, а когато се свести, погледът й се спря върху едно от парчетата от огледалото. То отразяваше разкривено лице и потъмнели от ужас очи. Онова нещо продължаваше да се храни, бавно и спокойно; вече бе успяло да отхапе голямо парче месо от задната част на бедрото й. Болката бе силна, но не й не търпима, защото студът бе влязъл в ролята на обезболяващо. Гадеше й се от стръвното мляскане, което се чуваше отзад. Прииска й се да си запуши ушите с длани, но се отказа, знаеше, че това няма да помогне.  

  Ася вече не можеше да рита с крака – мускулите й бяха разръфани и почти не функционираха. В един момент си даде сметка, че краят е близо, и тогава волята й за живот набра нови сили. Помисли си: „Та аз съм само на двайсет и пет. Не мога да загина толкова млада. Искам да създам семейство, да имам деца, да направя кариера, искам … просто искам да живея.”                   

  Искаше й се да живее, но в същото време бе готова на всичко, за да прекрати тази агония, бе готова дори да се самоубие, ако има с какво. Нищо не можеше да направи в тази ситуация. Може би ако звярът минеше отпред… с помощта на ръжена… ако успееше да го промуши… Но той предпочиташе да стои отзад и да се храни невъзмутимо. А преди всяко захапване грапавият му език погалваше нежно кървавите рани.

  Ася придърпа дамската си чанта напред с помощта на ръжена и я отвори. Зарови длани вътре и извади швейцарското си ножче. Дълго го гледа, въртейки го в треперещите си длани. Отвори го и понечи да прокара острието по вътрешната страна на китката си. Почти бе събрала сили да сложи край на живота си. Отказа се, остави ножчето настрана.

  Опита се да намери някакво решение, но мислите й се лутаха в безкрайните лабиринти на ужаса и болката, и категорично отказваха да се концентрират върху нещо конкретно, което би могло да донесе спасение.

  Звярът разбира се не ръфаше непрекъснато, просто защото не бе много гладен, а и усещаше, че жертвата няма как да избяга. Взимаше си десетминутни почивки, след които отново започваше да яде.

  Ася вече почти не усещаше вкочанените си крака; беше благодарна на студа за това, че я предпазва от най-мъчителните нюанси на болката. Даже не усети почти нищо, когато левият й ахилес се скъса, прегризат от жълтетикавите зъби на животното.  Най–много я мъчеха онези ужасяващи резки подръпвания, индикиращи откъсването на парче плът. Чуваше се и гаден звук, подобен на раздирането на басмен плат.                 

  По едно време осъзна, че все пак може да се направи нещо. Измъкна колана на дънките си, издърпа го назад и пристегна с него бедрата си. Надяваше се, че импровизираният турникет ще спре загубата на кръв.

  Започна да се унася. Вече нямаше сили за абсолютно нищо, нито да се страхува, нито да вика, нито да се съпротивлява.      

***

  Спасителният екип се появи рано сутринта, малко след изгрев слънце. Един от по–младите мъже се затича към стърчащите над снега греди. Другите мъже, които се бяха уморили от дългия преход, забавиха крачка и се загледаха очаквателно напред.

  – Пешо, какво става? Има ли човек там? – провикна се началникът на отряда.

  – Да, шефе, някаква жена. Има пулс, проверих, жива е. Не изглежда хич добре обаче. Докторе, идвай бързо! Краката й са … леле, на места са оглозгани до кокал! Животно някакво я е нападнало явно!   

  – Това, според данните, които имаме, трябва да е Ася Андонова, на двайсет и пет години – каза на висок глас началникът на отряда.

  – Не шефе, тази е на видима възраст шейсет, косата й е съвсем бяла. Трябва да продължим да търсим, очевидно в този район е имало и други хора. Докторе, побързай!

  Докато измъкваха Ася изпод гредата, докторът каза:

  – Добре, че си е направила турникет, това я е спасило… засега!