ЗАЛЕЗ СЛЕД НОЩТА

от Валентин Стайков

    Трупът на дъщеря ми, окървавената ѝ малка рокличка…

***

    Луната чертаеше сенки на руините отвън по голите стени на тъмната ми стая. Съзнанието ми се завръщаше постепенно и ми бяха нужни няколко секунди да разбера къде съм. Студът се процеждаше в мен и мокрият ми потник влошаваше нещата. Ченето ми затрака. Погледнах механичният часовник с рисунка на петле на земята до мен. Беше 4:13 сутринта. Прекалено рано.

    Кошмарът не спираше да се повтаря. Бяха изминали шест месеца, откакто се събудих в полева болница със счупено коляно, няколко ребра, челюст и множество фрактури на едната ръка. Докторът ми разказа, че нашите войски са си върнали града и са ме намерили в изоставената болница. Аз му разказах какво се е случило и си поплаках. Историята ми стигна до правилните уши и ме вербуваха за специални операции. Омраза ме изгаряше и нямах нищо за губене. Добър кандидат за тях.

    Успяха да ме внедрят зад фронтовата линия и вече имах няколко саботажа в резюмето си. Запален пожар, подхвърлени улики към ключови личности, повредени железопътни линии, но нищо, като тази задача. Този път щях да сея смърт и очакването ме изпълваше със задоволство.

    Станах и събрах спалния чувал. Запалих газовото котлонче, за да си направя кафе. Последните ми глътки питейна вода от бутилката запълниха канчето върху малкото пламъче. Докато чаках водата да заври, обгърнах металния съд с длани. Гледах белезите и кривините на дясната ръка. Болката на старо счупено в студа отминаваше. Спомени за далечни сутрини опитаха да се прокраднат, но не им позволих.

    Операцията беше планирана за 7:00 сутринта, което ми оставяше около два часа за преговор и подготовка. Погледнах чертежа на сградата. Знаех пътя до стаята със сервизния изход на тръбата на изуст. Противникът не виждаше нужда да охранява разрушена водна електроцентрала. Бомбите бяха разрушили генераторите и голяма част от сградата, но сервизното помещение в съседство беше цяло. От там минаваха тръби, които се вливаха във водния резервоар на военната база. 

    Проверих контейнера с веществото. Беше непокътнат. Само литър от него можеше да зарази целия резервоар. Първите смъртни случаи щяха да настъпят още същия ден.

    Събрах всичко в раницата и се погледнах за последно в напуканото огледало. Сбръчкан, побелели кичури, небръснат. Бях започнал да се превръщам в старец. Суичърът ми беше черен и праха по него си личеше доста. Изтупах се и сресах малко косата си. Замислих се, че съм се запуснал доста, но пък това помагаше да се впиша. Нямаше други спретнати и красиви хора, освен офицерите.

    Закуцуках към централата в седем без десет. Улиците бяха тихи. Вкусвах лепкавата влага на мъгла и задушаващите сажди примесени в нея. Тук-там се виждаха силуети на събуждащите се. Цивилни, съвсем нормални хора. Движеха каквото бе останало от производството на това градче. Не беше много.

    Повечето сгради бяха повредени от снаряди и почти нямаше здрави прозорци. Някои бяха зачукани с дъски, на други имаше просто покривка, или брезент, колкото да спре течението. Тротоарите - обсипани с буци бетон и стърчаща арматура от тях. Децата използваха отломките от керемиди като моливи и бяха изрисували щастливи картинки на слънца, горички, шмайзер и други игри по прашните плочки.

    Вратата на съседите проскърца и зад нея се показа русо момиченце. Тя беше малка и кльощава. Кокалестите ѝ крака се показваха под закърпената рокля и се виждаха рани и синини от игрите по асфалта. Слънцето тъкмо се показваше зад покрива на отсрещната сграда и огря сините ѝ очи. Те се насочиха към мен. Веждите се повдигнаха и широка усмивка озари лицето ѝ.

    - Чичо Любо! - изписка живо тя и замаха отривисто към мен.

    - Хей, усмивчице, къде си тръгнала толкова рано?

    - Мама ме прати за вода. След малко ще раздават. - тя вдигна една пластмасова бутилка и я размаха като знаме.

    - Браво, бягай тогава да си първа на опашката.

    - Чичо Любо, кога ще ми разкажеш пак някоя от твоите истории?

    Майка ѝ беше чула глъчката и се показа на вратата. Помаха ми за поздрав.

    - Защо не ни дойдеш пак на гости тая вечер, чичо Любо? Ще сготвя някоя консерва. - каза майка ѝ с преправен глас

    - Няма да се разберем така, Ани. Позволявам само на Мила да ми казва чичо! - направих се на обиден аз.

    - Ха, видя ли?! - малката се изплези на майка си, фръцна се и ми помаха за чао. Двамата с Ани я изпратихме с поглед, после се обърнахме един към друг.

    - Сериозна съм, ела довечера. Тя постоянно пита за теб. - каза Ани, облегната на касата на вратата. Беше единственото красиво нещо в момента и се зачудих как е запазила невинността си в такива времена.

    - Добре, ще дойда. - казах аз. Усетих лека топлина да пробягва като прегръдка по раменете ми. - Знаеш ли какво… дай на Мила това. - изкарах оръфано еднооко мече от раницата и се протегнах. - не е кой знае какво, но може да си играе с него. Беше на дъщеря ми.

    - О… благодаря ти! Перфектно е, тя много ще го хареса! - каза Ани и взе мечето с нежен жест, сякаш беше дете.

    - Хайде, хубав ден! - поздравих я и се запътих към целта си.

    За времето ми в градчето бях успял да се запозная с хората, а и всички бяха по-сплотени по време на война. Ани беше около моята възраст. Винаги ведра, щедро помагаше с каквото може. Беше овдовяла още преди войната и с Мила живееха заедно в малка къща, която успяваше да изпълни с любов и уют за дъщеря си. Мисля, че ме харесваше. Беглите закачки, усмивките и мълчаливите погледи ме караха да се чувствам жив, но така и не правех крачката.

***

    Стигнах сервизното помещение на централата с малко закъснение. В сградата нямаше никого. Изкарах тресчотката от раницата и започнах да развивам гайките на капака. Бяха клеясали и при някои от тях беше нужно да се подпра с крак на стената и да напъна с две ръце. Остра болка ме срязваше в белязаната ръка при всеки напън. Първите движения на гайките изпълваха стаята с шумен пукот от разкъсващата се ръжда като бавно прекършващо се влакно по влакно дебело дърво. Нямаше смисъл да се оглеждам дали някой не е чул, затова просто притъпих притеснението си и продължих.

    Отворих капака и го подпрях настрани. С треперещи ръце развих контейнерчето от раницата ми, надвесих го над отворената тръба и го наклоних. Виждах как веществото доближава ръба на отвора и всеки момент ще се излее в тръбата. Спрях се и наблюдавах няколко секунди бутилката и себе си. Мътната течност в нея и мътните мисли в главата ми. Изпитвах удоволствие, коварно удоволствие, но също така и ме беше гнус. Кимнах на себе си и наклоних още малко бутилката, така че тънката струйка да я изпразни бавно. Секундите ме изпълваха с гняв и чувство за власт. Аз решавах смъртта на няколко стотин човека.

    Последната капка от веществото се плъзна надолу като залез. Всичко приключи. Обърнах се докато прибирах тресчотката в раницата си и се запътих към гората. 

    Трябваше ми природа. Нещо естествено, здраво и красиво. Есента беше в разгара си и горските пътечки бяха покрити с пелерина от разноцветни листа. Цялата земя наоколо беше изпъстрена и шумоленето на капещите дървета беше неспирно. Пороят от сухи листа беше успокояващ, дори приспивен. Стъпките ми мачкаха съчки и шума и замаскираха хрущенето на раздробеното ми коляно. 

    Водех дъщеря си в подобни паркове. Тя обожаваше да събира съчки, в които познава интересен образ, да ме пита за имената на дърветата и да се гмурка в събраните купове листа. Покрай нея и аз си спомнях за момчешките игри и как всяка пръчка беше автомат, или меч. Майка ѝ се караше. За мен, праха под якето и в косата на дъщеря ми бяха нищожна цена за усмивката ѝ.

    Отмина час и болката в коляното ми взе да става нетърпима, затова реших да почина на една пейка покрай пътечката. Закусих със сандвича, който си бях приготвил, излегнах се и изкарах намачканата снимка, на която все още едва личаха лицата на двете ми съкровища. Помислих си, че след това, което извърших, вече нямам шанс да ги видя дори и да има задгробен живот. Те бяха чисти, аз щях да се пържа в ада. 

    Загърнах се с одеялото от раницата ми и задрямах.

***

    Отново този кошмар. Трупът на дъщеря ми, окървавената ѝ малка рокличка. Жена ми истерично крещеше и не я пускаше. Беше притиснала малкият труп заедно с кьоравото мече към гърдите си. Надяваше се любимата ѝ играчка да издърпа детето от ноктите на смъртта. Не ми позволи да я докосна. Аз тичах паникьосан по прашните улици и полу срутени сгради. Виках за помощ.

    Влезнахме в руините на болницата. Беше празна. Потърсих трескаво някакви лекарства, макар да не знаех какво точно може да помогне. Трябваше ми нещо, каквото и да е. Някаква надежда. Нямаше дори това. Обърнах се отново към масата, на която жена ми бе положила нашата дъщеря. Шрапнелът от взрива беше разкъсал роклята и малкото ѝ телце, ударната вълна я беше захвърлила към ръба на масата където удари главата си. Русата ѝ коса беше цялата боядисана от съсирена кръв и прахоляк. Не е имала никакъв шанс.

    После дойдоха войниците. Дойдоха да довършат, каквото бе оцеляло след бомбардировката. Когато чух стъпките, вече беше късно. Три дула бяха насочени в мен и жена ми и нямаше време да вдигна своето. Хвърлих пистолета си и вдигнах ръце. Войниците се спогледаха, а после огледаха стаята и навън. Засуетиха се и започнаха да си шептят нещо.

    Изведоха и двама ни в съседна стая и ни вързаха. Един от тях излезе навън. Жена ми плачеше. Опитваше да надникне в другата стая към трупа на дъщеря ни, а след това мяташе тяло в опит да скъса свинската опашка, с която бяха стегнали ръцете ѝ за тръбата отзад. Аз се молех. Сега войниците бяха моят бог. Увещавах ги, че сме цивилни, че няма от какво да се притесняват. Опитвах да достигна до тях, до душите им. Казах, че сме загубили дъщеря ни и исках поне да ме пуснат да утеша жена си.

    Лицата на двете войничета бяха покрити с балаклави, но в очите им виждах подигравка. Изглеждаха млади, навярно около 20-те. Маниерите им ми напомняха на безгрижните момчета, които сваляха момичета по улиците преди войната. За тях тази битка беше свършила и бяха спокойни и безгрижни.

    Говореха си нещо и се смееха, а мен ме побиваха тръпки. Разделиха се. Единият подпря оръжието си на стената, а другият се доближи до мен. Разоръженият свали и бронежилетката си, заедно с цялата тежка екипировка. Аз изгубих надежда, че ще ме чуят и сега следях новите събития в стаята безмълвно. Войникът се приближи до жена ми и започна да разкопчава колана си. Осъзнах какво се случва и гневът ме изпълни като тенджера под налягане, готова да се пръсне. Започнах да крещя и усетих удар в тила.

    Не изпаднах в безсъзнание, но бях като дрогиран и главата ме цепеше здраво. Чувах виковете на жена ми, звукът от разкъсване на плат, доволното ръмжене и грозен мъжки кикот. След няколко минути зрението ми се пооправи, а първият тъкмо беше приключил. Разменяха си грозни сексуални шегички. За тях това беше просто игра. Първият се екипира отново и дойде при мен, а другият започна да сваля жилетката си.

    Жена ми вече беше като труп. Гледаше ме обвиняващо с празен поглед, а главата ѝ само се поклащаше от тласъците на войника. Аз виках името ѝ и плачех като малко дете. На този до мен явно му писна, замахна с приклада си и ми натроши ченето.

Вторият тъкмо привърши и започна да се облича, когато в стаята влезнаха още трима и започнаха да свалят екипировката си. Ето защо беше изчезнал третият от първата група - трябваше да извика и останалите.

    Първият от новите се надвеси над жена ми. Прекалено близо. С внезапен пламък в очите тя го захапа за врата и откъсна парче плът. Той изрева като горила и заблъска главата ѝ в тръбата отзад. Изправи се и я изрита в лицето с тежкия си ботуш, сякаш беше футболна топка. Жена ми изхрипа последната си глътка въздух.

    Аз блъснах войника до мен в последен опит да направя нещо. После всички се нахвърлиха върху мен.

***

    Събудих се схванат. Малкото сън предната вечер взе своето и бях спал на пейката дълго. Часовникът показваше два на обяд. Отне ми известно време да раздвижа схванатите си мускули и да се почувствам способен да съществувам отново. Изкарах термоса със сутрешно кафе и му се насладих още час сред природата. Отлагах връщането в града. Мисълта за него ме отблъскваше. Военните трябваше да са започнали да се паникьосват вече и не ми се занимаваше с хаоса и разрухата.

    По пътя наобратно срещнах водоноска. Шофьорът вдигна ръка за поздрав зад мръсното стъкло и спря до мен. Беше младеж, гладко обръснат, с гъста черна коса, големи уши и изцъклен поглед.

    - Здравейте, господине, от града ли сте? - попита той с ведра усмивка.

    - Добър ден! Да, излезнах малко на природа. - казах аз, показвайки с поглед гората наоколо.

    - Да, да, прекрасно е. За жалост сме доста заети в поделението напоследък и не ни пускат в отпуск, та и ние да се порадваме. Да запалим огън, малко цър-пър, биричка, сещате се. - замечта се той.

    - От поделението ли? - настръхнах. Чак сега забелязах зелената яка на военната куртката, едва подаваща се от прозореца на вратата. - Как така от поделението?

    - Ами, имаше проблеми с другата водоноска. Нещо снаряд разбил пътя, ли какво. Не съм сигурен, но ми наредиха да докарам вода от нашия резервоар. Впрочем, има още останала, ако искате да си налеете.

    - От поделението… как така… - опитах да мисля, но главата ми беше празна.

    - Да, да. Нали сме едни хора, ще помагаме с каквото можем. Какво има? Изглеждате блед.

    - Кога напълнихте водоноската? - насричах аз като първолак.

    - Ами, тая беше празна и я напълних преди да тръгна, някъде към девет сутринта. Прясна, прясна от ръждивия резервоар - пошегува се войникът. - Ама какво стана, къде хукнахте?

    Интуитивно хвърлих раницата и тичах накуцвайки към града. Ужасът ме бе погълнал и стотиците иглички, дращещи ме под капачката на коляното бяха само фон. Погледът ми бе насочен към града и всичко заобикалящо се беше размило в някакъв сън.

    Градът мълчеше. Молех се, че работниците още не са се прибрали и това е нормално. Спрях пред къщата на Ани и заблъсках по дървената врата. Задъханите ми  викове не получиха отговор и блъснах вратата с цяло тяло, за да я разбия. Крачех бавно в дома и търсех с поглед. Беше топло и подредено. Ухаеше на подправки и долових къкренето от кухнята. Завих по коридора и видях отворената врата.

    Първата стъпка в кухнята разкри котлона и тенджерата с вряща гозба. От червеният доматен сос ми се догади. Буркана с консервиран патладжан беше отворен и част от него разпределен в една чиния. Другата чиния беше празна.

    Втората крачка разкри посинялото тяло на Ани. Очите ѝ бяха ококорени и сочеха тавана, а устата ѝ зейнала бездна. Ръката още държеше дървената бъркалка, оцапана с доматен сос. Усещах тялото си като голям блок чугун. 

    Третата крачка ме доведе до кухненската маса. Там, гушнала сляпото мече, Мила беше подпряла челото си върху книжка за рисуване. Пръстите на дясната ѝ ръка бяха преплетени около червеният молив, който бях наострил грубо с джобното си ножче преди няколко дни. От чашата с липов чай още излизаше пара.

    - Мила, миличка, Мила… - прошепнах и се надявах на чудо - Мила, чуваш ли? Хайде, събуди се, нали искаше да ти разкажа история? Хайде, моля те. - единственият отговор беше от къкрещата гозба - Ще ти разкажа за един глупак, който два пъти изгуби всичко.

    Четвърта крачка нямаше. Срутих се на керамичния под и заплаках.