Малко са топлите дни през зимата. Те радват и малки, а и големи. В селото живееха предимно възрастни хора. Пред всяка една къща имаше пейка. Пусти. Празни. На една от тези пейки седяха Еленка и Стамен. Двамата бяха пенсионирани учители. Останали по една или друга причина сами, в топлите дни излизаха и сядаха на пейката. В много от техните срещи повече мълчаха. Тишината заедно ги лекуваше от самотата.
- Замениха ни, Ленке! - каза Стамен. - Много лесно се заменя човек с човек. Къща на село с апартамент в града. Бухане в двора с кръстосани крака пред телевизора.
Еленка се усмихна. Погледна към Стамен и каза;
- Е това си е техният живот. Не бива да се сърдим. Ние просто си доизживяваме дните, а за тях всичко предстои.
Ято от гарги прелетя над побелелите коси на двамата съседи. Нямаше сняг. Слънцето залязваше. Вечерта постилаше своята черга от звезди.
- И утре ще е топло - каза Еленка. - Толкова харесвам топлите зимни дни! Някак ме отделят от сериалите по телевизията. Карат ме да се чувствам жива.
- А на мен тези дни ми носят тъга! - отговори Стамен. - Ще каже пак за това говоря, но виждаш колко лесно става замяната. Слънцето вместо снега. Тишината вместо виелици. Свеж ден вместо сух студ. Така ни замениха и нас, Ленке. За нещо по-топло и по-приятно.
- Стига си гледал черно на нещата! - каза Еленка. Не съди децата. Че кой обича да гледа стар човек. С неговите болежки. С постоянното мрънкане, че все му има нещо. Те са достатъчно големи и знаят, че животът е един и гледат да си изживеят младостта.
- Много ми тежи! - каза Стамен. - Като знам какво тегло съм теглил да ги отгледаме с жената. То не бе след работа на частно. Няма събота, няма неделя. Че строих и етаж, за да сме заедно след време. Иде ми да го съборя сега, но нямам сили вече.
Очите на стария мъж се напълниха със сълзи. Той не искаше да изглежда слаб, но не можа да се сдържи.
- Кажи ми, как да се прибера сега? На кого да кажа две думи? На кучето ли? На котката ли? На огледалото ли? Цял живот съм учил чуждите деца да обичат родителите си. Да уважават баби, дядовци и всички възрастни хора. А моите деца не можах да науча, че всеки има нужда от топлина и от обич. Те ни мислят за отживелица. За корави хора, които се справят сами, защото сме съумели да ги отгледаме. Много ми тежи. Какво струва да се отбият за един ден тук през седмицата, Ленке? Да усетят пейките тежестта на младостта. Да се усмихна. Да заплача от щастие, че за някого съм нужен и аз.
Еленка се опитваше да се сдържа чувствата си, но не успя. Заплака. Избърса сълзите си и каза;
- Ако някой ми беше казал преди двадесет години, че ще стана ревлива баба щях да му се изсмея в очите. Тогава се подигравах на старите хора в съзнанието ми. Казвах си, че са антики и нищо не струват сълзите им. Мислех си, че са от старостта. От немощ. От лиготия. Но ето, че имам тази привилегия да остарея. И разбрах колко съм грешила. Сега онези стари хора ги няма да им се извиня. Грях ми е на душата.
Стамен докосна ръката на Еленка. Уличната лампа светеше върху тях. Селото бе пусто. Никой не мина. Нямаше дори и бездомни кучета. Спокойствие. Тишина. Самота. И Стамен и Еленка се прибраха в къщите си. Там, където замяната с други хора си личеше най-силно. Нощта най-добре знаеше какво чувстват старите хора. А сънят им помагаше да забравят. До другия ден.
Явор Перфанов
19.02.2024 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Всички права запазени