Имало едно време един затворник... Той отдавна се отказал да вярва в приказки, понеже суровостта на живота го отрезвила рязко като удряне с огромна буца лед по главата, но... не знаел какво му е приготвила любовта. Казвал се Георги. Този затворник имал момиче на мечтите си. Усмивката ù била по-ценна от всички богатства на света. И така, той за нея заживял и закопнял... Името ù било Марисия. Пеел си по цял ден в затвора:

 "Марисия, ти си моята орисия,

моята нежно сподавена страст,

имаш над мен неконтролируема власт, 

ще погълна тялото ти като ураган,

дали повече от теб мога  да бъда завладян!!?"

   Двамата само си писали в един сайт за запознанства, но Георги искал да я види страшно много. Усещал, че се задушава от безпокойство,  както трудовите хора се задушават на полето при мараня, ако тя не е негова.

  Дошъл един приятен ден и двамата се чули по телефона. Какъв бил резултатът? - харесали си гласовете, имало хармония в разговорите им. Само че като жезъл една мисъл пронизвала съзнанието на търсещия свободата - че тя никога няма да го оцени, защото е затворник. Но дали изобщо ще се опита да разбере мотивите му?...

 Времето, със своята непреходна мъдрост, щяло да покаже...

  И след около две седмици разговори и писане накрая двамата се видели.

  - Оооо, мон ами, как си ти в този лазурен ден?

  - Добре съм, мили мой, моето тяло жадува за експлозивна страст, а душата ми за покой. Тя е крехка и затова не иска да бъде обременена и ранена.

  - Няма, мила моя,

аз за теб в мислите си лудувам,

ако ме спечелиш докрай,

всичко в твое име ще преболедувам -

само с теб самотата си ще излекувам!

   - А защо влезе в затвора?- дойде закономерно ред  и на парещия като въглен сърцето въпрос.

 - Ами защото трябваше да помогна на сестра си. Тя ми е много ценна, не просто като сестра, а като приятелка. На нея дължа осветляването и оцветяването на деня ми като красив хоризонт. Моето семейство е бедно - съдба.  А какво е съдбата?- нашата строга, но справедлива съдница, която ни прави по-силни! Та заради това откраднах. Исках да ù дам пари да си купи една дреха, която беше харесала, а същевременно бях съкратен от работа. Ако искаш, съди ме, а ако искаш, недей и оцени ме! Изборът е твой. Аз си имам морал, въпреки че не съм чак герой.

 След тези думи Марисия ахнала! Тя не очаквала такъв отговор, а много по-прозаична причина. Като "напълно ме завладя безпаричието, самосъжалих се и откраднах", например.  След срещата омайно красивата девойка решила да допусне Георги по близо до себе си. Но колко...?

 Следва продължение....