14.01.2024 г., 13:31 ч.

Завинаги негова 

  Проза » Разкази
272 0 0
2 мин за четене

 

Очите му изгаряха нощите ѝ. Там, в сънищата, присъстваше единствено той. Само тогава докосваше косите му, а телата им се притискаха в танца на любовта. Кожата му блестеше под лунната светлина. Сега отново бе пред нея- перфектен и недостижим. Морето галеше тялото, което тя изгаряше да докосне. Капчици се стичаха по перфектно изваяни му гърди.

Бяха сами на този пуст плаж. Палмите се оглеждаха във водата. Водите на морето бяха черни като бездна. Имаше една сребриста пътека там, където се докосваха. Чуваше се само шумът на вълните. Всичко наоколо спеше. Пълната луна се бе скрила зад прозрачно сиво облаче. Един прилеп прелетя над главите им. Сега бе неговият час.

Бе тихо. Мария чуваше биенето на сърцето си. Усещаше болката от желанието, което я изгаряше. Руменина се разля по страните ѝ, когато го гледаше.

Обичаше го от първият миг, в който го видя. Той дойде при нея нахален и красив. Кестенявите му коси бяха вързани на опашка, а в черните му очи де четеше решимост. Той ѝ бе съсед в блока и се срещата редовно по коридорите. Винаги, когато се видеха, Мария бързаме да избяга от властта му, която имаше над нея.

Една вечер, той излезе с нейните приятели. От тогава те се срещата всяка събота. Казваше се Алекс. Понякога неволно я докосваше. Мария усещаше топлината му и бързаше да се отдръпне. Когато го погледнеше, огън лумваше във вените ѝ. Той никога не я покани на танц, но тя го виждаше как я наблюдава. Попиваше всяко едно нейно движение. Гледаше русите ѝ коси, които се спускаха по раменете. Опитваше се да задържи зелените ѝ очи в хватката на погледа си. Понякога сядаше до нея и докосваше леко рамото ѝ.

Един ден, всички решиха, че ще дойдат тук на почивка. Тя обикна това място от мига, в който самолетът кацна на летището. Небето бе безоблачно, а в морето блестяха безброй слънчеви зайчета. Те се гонеха със сребристите си тела по изумрудените води на морето. Понякога се скриваха в дълбините на морето.

Залезите бяха магични. Слънцето докосваше тъмно сините води на морето и те ставаха пурпурни. Делфини се гонеха на хоризонта, а вятърът нежно докосваше телата им. Той носеше в себе си тайната на любовта.

Ето че днес, те останаха сами под пълната луна. Алекс излезе от водата. Гърдите му блестяха, а в очите му имаше неугасващ огън. Той протегна ръка към Мария с безмълвна покана. Усмивка озари лицето му. Тя пое подадените ѝ ръка. Той я притегли към себе си и я прегърна. Загубила представа за времето, Мария потъна в силните му ръце. Когато устните им се сляха в целувка, тя вече знаеше, че ще бъде завинаги негова!

© Дора Нонинска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??