Вече повече от три часа пътуваме с Валка, а сме още на половината път. Умората и отегчението се разхождат доволни по коридора на влака и от време на време хвърлят по един тържествуващ поглед към нас и останалите нещастници в задушните купета.
Отворили сме всички прозорци, но единственото което се усеща, е как горещият вятър играе на гоненица сам със себе си. Затварям за миг очи се опитвам да се прехвърля на някое по-приятно и прохладно място – някъде на сянка в мислите си, но нещо не ми се получава. Миризмата която ме боде от време на време в носа, обзалагам се, е същата, която през XV-XVI в. са усещали в трюмовете на английските и испанските кораби, плаващи към Стария континент, първите африканци, превърнати в роби.
Все пак имам коз в ръкава си – киндълът ми е пълен със Стайнбек. Изчетох го целия преди години, но наскоро усетих, че ме тегли отново към себе си и не смятам да се съпротивлявам. Обичам да бъда изкушаван литературно. Признат грях – половин грях. „Пътешествия с Чарли“ е мое ...