Прочете в два сайта – отделни, независими и мразещи се един друг, че пиенето на топла вода сутрин на гладно е полезно. „Щом намират общ език враждуващите сайтове, значи това е безспорно”, рече си и купи червена кана за бързо загряване на водата. Взе и два лимона. И започна.
„Ефектът настъпва – пишеше в сайтовете – след първия месец. Задължително трябва да се пие всеки ден.”
Най-трудно беше първите пет-шест дни. Топлата вода е особено неприятна. С лимон не става по-добра. Безвкусна, мокра и напълно отвратителна. Прилича на живота – блудкава, ежедневна, битова, елементарна. Че и задължителна на всичкото отгоре. Нищо живо няма в нея. Ама наистина точно като живота. Като неговия живот.
После нещата се пооправиха. Започна да слуша любимата си музика, докато пийваше от водата на малки глътки. Дори правеше гимнастика на отворен прозорец. Една съботна сутрин изпи две чаши – това беше рекорд. Докато ги пиеше бавно, разрови се в бюрото и намери четка и бои. За нула време нарисува картина. Беше впечатляващо грозна, но си беше съвсем негова. Той се възгордя и започна да рисува всеки ден. Количеството на водата, която пиеше, започна да се увеличава.
Напусна работа.
– Какво ти става? – попита го жена му. – Какво си намислил?
– Опитвам се да намеря себе си. Просто оздравявам. – Така отговаряше.
Картините му ставаха все по-грозни и идиотски Започнаха да ги купуват. Това го накара да се възгордее още повече. Трябваше му вдъхновение. Започна да пие и огнена вода, предимно водка. Но не се отказа от топлата вода сутрин. Тя беше полезна.
Картините се продаваха евтино. Той съзнаваше, че ги купуват ненормалници като него, влюбени в изкуството като крокодил в куче. Просто да имат по едно платно вкъщи – и колкото изобразеното е по-изкривено, ощавено и безсмилено, толкова по-задълбочено изглежда. Баш като живота.
Обедняха. Нямаха деца, нямаха минало, а напоследък се очертаваше и бъдещето да изгубят.
– Ще те напусна – каза жената.
– Та това е хубаво – отговори той. – Ще ме направиш щастлив.
Едва ли можеше да си представи по-голямо щастие от това да рисува по цял ден, да пие вода и водка, да мисли върху особеностите на безприсъствения живот и да бъде съвсем сам.
Научи се да готви, да пере, да мие чинии и дори да готви яхния. Светът му изглеждаше напълно различен, откакто започна да пие тази вода.
Трябва да бяха изминали две-три години оттогава, когато взе последното платно и тръгна към ъгъла на двете пресечни улици в центъра; там продаваше творчеството си. Беше пуснал малка брада, в палтото си носеше парче хляб, половин домат и шунка. Обикновено му стигаше до края на деня. Наблюдаваше сградите, есенния цвят на лицата на хората, шапките на жените и голите темета на чиновниците. Винаги носеше бутилка вода. От червената кана.
Червена беше и колата, която го блъсна. Не запомни нищо от инцидента. Просто паметта му изключи.
Така каза и не лекарите.
– Дори не вярвам, че това се е случило с мен. Та аз тъкмо оздравях. Не може да лежа, прикован към това легло. Това е напълно немислимо.
Отначало се притесняваха, че е получил мозъчно сътресение. Направиха му снимка. После го изпратиха на прецизен компютърен томограф. Говореше безсмислени неща, но в тях той откриваше собствена логика. Психиатърът позволи да го изпишат.
Възстановяваше се бавно. Казаха му, че вероятно няма да проходи. Инвалидната количка беше много готина, бърза и мобилна, движеше се навсякъде из апартамента. „Какви глупаци са хората! – чудеше се. – Всеки трябва да има такава количка. Толкова е удобна.” Личната му асистентка не беше на същото мнение. Беше строга жена на средна възраст, със средно образование и средна хубост. С бяла коса, бели мисли, бяла престилка и бяла кожа. Молеше я да идва по-рядко, страхуваше се от нея.
Вече не ползваше червената кана. Престана да рисува. Не правеше гимнастика. Чувстваше се здрав. Напълно здрав за инвалид. Почти жив. И толкова щастлив, колкото бе, когато жена му го напусна.
Проблемът беше в това, че не знаеше как да се самоубие.
Реши да попита жена си. Тя вече трябва да го е намразила достатъчно – минаха години все пак – и сигурно ще знае начин как да се гътне най-безболезнено. Ще даде добър съвет.
– За мен ти си мъртъв отдавна – каза му тя, когато разбра за инцидента. Мина ѝ през ума да го посети, нали сега е инвалид, може да има нужна от нещо. Но тази мисъл изведнъж ѝ се стори съвсем чужда, дори непонятна. Невъзпитана мисъл.
– Как така? Бях си съвсем жив преди да ме блъсне тази кола.
– Ето, виждаш ли. Нищо не разбираш.
Той държеше внимателно мобилния телефон с дясната ръка, а с лявата въртеше колелото на инвалидната количка напред и назад. Играеше си или просто нервничеше:
– Казваш го, защото ти позволих да си тръгнеш, нали? Да ме напуснеш.
– Ти ме напусна. Не аз теб.
– И как? Кога стана това?
Наистина не си спомняше. Те не се караха, не искаха да имат нито деца, нито домашни любимци, животът им течеше бавно, спокойно и почти превъзходно.
Тя реши да бъде искрена.
– Не зная точно кога. Може би когато започна да пиеш тая проклета вода сутрин. Вманиачи се. И после... вече няма значение.
– Ще дойдеш ли да поговорим? – Надяваше се да опитат отново. Знаеше, че вероятно в това състояние дори съпругата му ще иска да е по-далече от него, никой не копнее да гледа болни, но все пак... може пък да се излекува и отново да проходи. – Аз може да проходя отново. И тогава всичко ще се оправи. Ще видиш. Ще бъде както преди.
– Точно от това се страхувам – гласът на жената звучеше отегчено. – Съжалявам. Сбогом.
Помисли малко. Разговорът беше съдържателен.
Отиде до плота в кухнята, протегна се с усилие, сипа вода в червената електрическа кана и я пусна да се загрява.
© Владимир Георгиев Всички права запазени