Вдишвам миризмата на влажна пръст и сухи дъбови листа. Вървя до сянката си. Днес миналото чака да се срещнем. Моето далечно минало. Дължа му го. За лачените обувки с велур, за черните дрехи, с които съм облечена, за сълзите в очите ми. Всичко това дължа на него. Той... Вече го няма. Не и наяве. А аз съм никоя. Една анонимна сянка следваща още топлите му стъпки. Катеря се по пътя нагоре надявайки се, че се връщам в предишния си живот. Вървя по същия път, който съм катерила хиляди пъти. Над главата ми отново се протягат клоните на дърветата. Редуват се, формите на листата. Отварям и затварям очи. Лъч светлинка. Дъб, габър, леска. Той е тук. Посочва ми ги отново и отново, както преди двайсет години. Точно както баща учи детето си на азбуката на природата. Всъщност не са минали толкова много - няколко мига са били само. За тях се връщам, защото него не знам как мога да върна. Минавам под тунела. Мръква, а е пладне.Годеница на мрака съм, а не мога да си обясня защо ослепявам от него. Сигурн ...