13.02.2009 г., 14:52 ч.

Земя на титани 

  Проза » Разкази
4407 0 1
14 мин за четене
Нови миризми.
Нов шум.
Плячка.

Стадото Титанозаври наброяваше около петдесет екземпляра и вдигаше страхотен шум, докато членовете му бавно напредваха през пустинната равнина към иглолистната гора, тъмнееща пред тях.
Младите титанозаври - към шест метра дълги, нервно обикаляха в периферията на стадото и щом се приближиха достатъчно до гората, протегнаха дългите си вратове и започнаха да пощипват клоните на иглолистните дървета с подобните си на пръчки зъби. Това обаче не продължи дълго - завроподите искаха да излязат от горичката възможно най-бързо - огромните им размери затрудняваха маневрирането сред дърветата и скоро стадото изчезна от поглед.
Карнотавърът подуши въздуха за последен път, сетне бавно и спокойно се изправи. Отърси се от пръстта и полепналите листа и иглички, тръсна рязко глава и изръмжа неуверено, сетне потърка предницата на муцуната си в твърдия ствол на дървото, под което беше лежал досега. Секретът, който разположените на муцуната жлези бяха произвели, полепна по кората на дървото. Щеше да служи както като предупреждение към другите мъжки, че територията е заета, така и като покана към разгонените женски.
После животното се отърси отново, огледа се с резки движения на главата, като птица, и тръгна в посоката, в която беше отишло стадото.
Той знаеше къде ще отидат гигантите - стига разбира се, нещата да бяха като предишните години. Затова не тръгна по следите на титанозаврите, а пое по стария, до болка познат път, минаващ през гората.
Карнотавърът беше едър мъжки, в разцвета на силите си. Късата му муцуна беше осеяна с драскотини и дълбоки рани, връхчето на опашката му липсваше - свидетелства за битките, които той нееднократно беше водил, било то за храна, територия или женски. Двата къси рога, стърчащи над разположените дълбоко очи, му придаваха странен вид - несъмнено и малко зловещ. Почти цялата му муцуна беше осеяна с по-малки рогчета, няколко реда костени шипове покриваха гърба и опашката му. От задната страна на устата, почти перпендикулярно на очите имаше две костни образувания, заобиколени от миниатюрни рогчета, разпръснати като камъчета около парче скала. Отстрани карнотавърът изглеждаше като кошмарно видение.
Силни мускули играеха под грубата му кожа, но въпреки това хищникът изглеждаше измършавял - ребрата си личаха зад късите му, безполезни предни крайници.
Тази година беше тежка за него - настъпило беше засушаване и храната не достигаше. Малките отниелии и други дребни твари не можеха да заситят едрия звяр. Не веднъж му се беше налагало да се бие с други хищници за някое мъртво животно. Веднъж насмалко не бе убит от огромен мъжки кархародонтозавър, но в последния момент беше успял да се изплъзне. От случката му бе останал белег - тридесетсантиметровата рана, прорязала гърдите му, беше вече зарасла и, въпреки че понякога го сърбеше, поне беше престанала да привлича насекоми.
Скоро хищникът излезе от гората и спря в самия й край. Сините му очи започнаха да оглеждат местността. Карнотавърът подуши нервно въздуха. Миризмата потвърди предположението - титанозаврите бяха спрели на около километър, почти в сърцето на територията му - около седемдесет квадратни километра гори и тази огромна долина.
Големият размер на територията беше от жизнено значение за хищника. Едрата плячка беше рядкост и затова карнотавърът трябваше да разположи територията си така, че тя да обхване дребните тревопасни, обитаващи дадената зона.
Ала все пак веднъж годишно големите тревопасни спираха на опасна територия.
В северозападната част на долината се издигаха скалисти планини, набраздени от вятъра и дъжда. В подножието им избуяваше гъста растителност, която се отразяваше в кристално чистите води на езерото, ширнало се из по-голямата част от долината.
Карнотавърът погледна на юг и видя как малка група завроподи се отдели от основното стадо и започна да пасе близо до брега на езерото. Наблюдава ги известно време, после пое по тясната ивица земя, водеща до острова - няколко десетки квадратни километра земя и ниски дървета, ширнали се почти в центъра на водното огледало.
Легна сред дърветата, тръсна глава, за да прогони рояците насекоми и продължи да наблюдава. Не можеше да нападне сега - жегата беше прекалено голяма.
От земята се вдигаше мараня и размиваше очертанията на тревопасните гиганти.
Гъста слюнка капеше от устата на карнотавъра и той се опита да оближе муцуна.
После стана и навлезе по-навътре в горичката на острова - там, където дърветата бяха по-гъсти и жегата не беше така силна.

***

Женският салтазавър усещаше, че времето наближава.
Всички в стадото се чувстваха така - всички бяха женски и бременни, и бяха дошли тук, за да дадат началото на нов живот. Едва десетина животни от стадото бяха мъжки - те все още не бяха достигнали зрелост и се присъединиха към стадото по средата на пътуването му дотук.
Когато малките се излюпеха, те щяха да отидат в гората по склоновете на хълмовете, където щяха да растат в сравнителна безопасност - големите хищници нямаше как да ги стигнат.
От своя страна, щом снесяха яйцата и ги покриеха с борови иглички, клонки и гниеща шума, женските салтазаври щяха да поемат по обратния път - към земите, откъдето бяха дошли тук, на това място - където самите те се бяха родили.
Мъжките щяха да се отделят по пътя, образувайки малки групи от младежи, които щяха да се присъединят към някоя група женски само за да се чифтосат с тях и да обявят йерархичните рангове в групата чрез ритуални битки, разтърсващи земята.
В момента, много от женските копаеха с предните си крака в меката пръст. Щом всичко беше готово, яйцата щяха да бъдат положени в плитките трапове посредством дълги, тръбоподобни яйцеполагала. Подобна репродуктивна система се беше развила паралелно с нарастването на размера на завроподите, които след периода Триас, започнали да достигат тегло от стотици тонове. Гигантският размер беше станал причина животните трудно да сгъват задните си крака, за да снесат яйцата безопасно.
Женският салтазавър спря да копае и се огледа тревожно. Подуши въздуха.
Нищо.
Често подобни големи стада тревопасни биваха преследвани от също толкова големи хищници.
Не и в този случай.
Женската се обърна и се приближи до водата, за да пие. Няколко други последваха примера й.
Беше трудно да се пътува с оплодени яйца в утробата.
Много трудно.

***

Женският карнотавър стисна челюсти и костите на птерозавъра рязко изпращяха. Все едно. И без това той щеше да умре от глад и жажда след няколко дни - старостта вече го беше надвила. Плътта му беше суха и твърда. Но все пак ставаше за ядене.
Женската беше голяма почти колкото мъжките карнотаври, но рогата и подгушникът й бяха по-слабо развити. Грозен белег се виеше в основата на врата й - спомен за деня, в който твърде младата тогава женска се бе опитала да нападне един доста сприхав иритатор.
Женската погълна остатъка от птерозавъра на две хапки. Беше нервна. Усетила бе миризмата на мъжкия карнотавър и знаеше, че е в територията му. А това криеше рискове.
Вниманието й беше привлечено от разлагащ се труп на орнитолестес на няколкостотин метра близо до водата и тя така и не погледна към близкия бряг на острова.
Мъжкият карнотавър беше там. Скрит сред дърветата. Наблюдаващ. Изчакващ.
Допреди известно време се беше търкалял в земята, за да се отърве от гадните паразити, изсмукващи кръвта му.
После бе забелязал женската. И оттогава я наблюдаваше.

***
На практика, животните от неговия вид се разделяха на две групи: немигриращи карнотаври - обикновено малка семейна група, обитаваща много голяма ловна територия, която защитаваха от други хищници. Другата група беше тази на "вандалите" - групи карнотаври, които следваха миграцията на големите завроподи, убивайки най-уязвимите индивиди (стари и болни животни, както и твърде младите - с други думи, онези, които не бяха в състояние да вървят със стадото). Последните групи обикновено се състояха от възрастни женски или млади мъжкари, рядко се случваше групите да бъдат смесени.
Животът им беше труден и само най-силните и здрави екземпляри достигаха определена възраст - гладът, жаждата, умората, жегата в пустинята... всички те взимаха своя дан.
Когато група завроподи, следвана от един или повече карнотаври, преминеше през територия, обитавана от установена там за постоянно двойка хищници, следваше неизбежна битка - изходът й зависеше основно от здравето и силата на опонентите, както и от броя на карнотаврите от едната или другата страна.
Затова мъжкарят все още изчакваше. Не можеше да е сигурен, че женската е сама - оставаше му само да се надява, че тя ще се задоволи да убие един-два завропода и ще си замине.
За момента той реши да не предприема нищо и се върна в средата на острова, за да спи.
Повече не видя женската и скоро напълно забрави за нея.

***
Бледата луна светеше в черното небе, закривана от време на време от тъмни облаци, които се отразяваха в спокойната повърхност на езерото.
Беше време на покой - никакъв шум не нарушаваше тишината на нощта.... с изключение на жабите, разбира се, които крякаха наперено от всички страни - беше времето им за размножаване.
Мъжкият карнотавър изобщо не им обръщаше внимание. Беше концентриран другаде.
Беше забелязал движение върху пясъка, само на десетина метра от брега. Някакво създание се шмугна бързо и грациозно във водата - може би малък крокодил, който в бесен ритъм разплиска водата.
Карнотавърът пристъпваше бавно по тясната ивица земя към брега. Беше напуснал острова преди малко и внимателно напредваше към стадото салтазаври. Целта му беше да се приближи на възможно най-късо разстояние до плячката, преди да нападне.
Сетивата на завроподите не бяха много добре развити, с изключение на обонянието. Затова, когато биваха нападнати, реагираха инстинктивно с ритане и размахване на огромните опашки.
И въпреки че салтазаврите бяха най-дребния вид от многобройното семейство на титанозаврите, можеха да представляват истинска опасност дори за възрастен карнотавър.
След като спря за няколко секунди, колкото да се убеди, че не е обезспокоил стадото, карнотавърът продължи предпазливо.
Стъпка по стъпка стигна до брега и спря. Наведе се и започна да души пясъка.
Салтазаври, гнила риба.
И някаква друга миризма - смес от гниещото месо на дребни бозайници и птици, плюс нещо особено - някакъв друг, едва доловим мирис, който карнотавърът не можа да разпознае. Той не й обърна внимание и вдигна глава от земята.
Точно в този момент луната се подаде иззад облаците и мъжкарят видя стадото тревопасни още по-ясно. Повечето пиеха вода, някои спяха.
Те не можеха да го видят - зрението им беше слабо. Не можеха и да го подушат, защото вятърът духаше в обратната посока.
Затова карнотавърът продължи пътя си, но с много по-бързи и гъвкави движения, ала все така тихо и предпазливо...
Висок писък проряза нощта.
После още един.
И още един.
Оглушителен плисък на вода.
Викове на тревога и паника.
Нещо беше разтревожило стадото.
Карнотавърът спря като закован и изви глава към езерото. Забеляза движението почти веднага - гъвкаво и плавно, точно на мястото, където ивицата земя свързваше сушата и острова.
Отстъпи рязко назад, възможно най-далеч от водата.
Нямаше смисъл да продължава с прокрадването - не само защото всяка надежда за плячка беше съсипана, а и защото той знаеше какво дебне във водите на езерото. Не веднъж беше виждал огромната сянка точно под повърхността - беше виждал как големи динозаври изчезват във водата сред фонтани вода и кръв.
Езерото беше дом на един от последните Саркозухуси, обитаващи континента - може би дори последният. Огромният крокодил беше много стар и беше достигнал размери, които му осигуряваха имунитет към всяка атака.
Преди малко крокодилът се беше стрелнал светкавично от водата, сключвайки челъсти върху врата на млад салтазавър и беше завлякъл седемтонното животно в дълбините без видимо усилие.
За такъв хищник беше твърде лесно да убие мъжкия карнотавър.

***
Тъмнината ставаше все по-гъста, а карнотавърът - все по-обезспокоен.Салтазаврите вече бяха на около километър надолу, близо до границата с гората. Саркозухусът пируваше с жертвата си.
Ала имаше нещо друго.
Някакво непознато животно се приближаваше все по-близо под прикритието на мрака.
Карнотавърът приведе глава и нададе нисък, глух рев - предупреждение към натрапника.
Много фосфоресциращи очи.
Бързи, подплашени движения.
Малки, тъмни фигурки, стрелкащи се около хищника - слепи за него, изгарящи от паника.
Някаква огромна фигура се стрелна от мрака, сграбчи с рязко движение едно от дребните животинки и в нощта се разнесе отчетливо хрущене на кости.
Карнотавърът тръсна глава, изръмжа неуверено и започна да отстъпва.

***
На сутринта карнотавърът видя създанието, нарушило покоя на стадото дребни хипсилофодони снощи.
Едрият неукуенраптор късаше стръвно плът от мъртвото тяло на един дребен салтазавър, проснат на земята. Гребенът от многоцветни пера по главата на раптора се вдигаше и спадаше равномерно. Муцуната буше опръскана с кръв. Рояци мухи кръжаха наоколо и кацаха върху трупа и муцуната на раптора.
Карнотавърът не се реши да го нападне.
Скоро обаче неукуенрапторът спря да се храни и се насочи към езерото, за да пие.
Карнотавърът предпазливо се приближи до трупа на салтазавъра и, след като се огледа внимателно, за да се убеди, че никой не го заплашва, започна да яде.
След известно време беше така улисан в яденето, че не забеляза приближаването на грамадния хищник, привлечен от миризмата на разлагащата се плът.
Шестметровият карнотавър изглеждаше едва ли не като джудже в сравнение с новопоявилия се звяр.
Петнадесет метра дълга от върха на продълговатата, подобна на крокодилска, муцуна, до края на опашката, мъжката Ангатурама изглеждаше внушително. Впечатлението се засилваше от големия, многоцветен гребен на гърба. Имаше трипръсти предни крайници - нокътят на третия пръст беше двойно по-голям от останалите и извит като кука - характерен белег на всички от семейството, към което ангатурамата принадлежеше, също като гребена на гърба.
Ангатурамата изръмжа.
Карнотавърът вдигна рязко глава. Едва сега усети миризмата на спинозавъра - смесица от настроения, неясни и объркващи.
Нервен, карнотавърът осъзна, че няма път за отстъпление, и се приготви за бой.
Изрева оглушително и разклати рогатата си глава.
В отговор ангатурамата размаха предните си крайници - огромните нокти разсякоха въздуха. Ревът, който нададе, прозвуча като тътен.
Карнотавърът не можеше да разбере що за животно е това. Приличаше му на иритатор, а обикновено иритаторите можеха да бъдат прогонени дори от сам карнотавър. Ала това животно тук беше почти два пъти по-голямо от иритарор, и се държеше различно - не бягаше, а и не изглеждаше особено впечатлено от заплахите на мъжкаря.
Но засега никой от двамата не нападаше - осъзнаваха, че вонящата, разлагаща се купчина плът на земята не струва цената на разпран корем или прехапано гърло. И двата хищника бяха готови да напуснат мястото, но нито един от двамата не се решаваше да отстъпи.
Накрая антатурамата отстъпи първа. Мъжкото животно не беше дошло, за да се бие.
Гребенът по гърба му беше оцветен в брачни оттенъци, муцуната му беше тъмночервена, а жлезите на врата му бяха уголемили подгушника, който беше яркосин.
Огромен орнитокайрус прелетя над водите на езерото и отново се издигна рязко нагоре, стиснал в клюна си едра риба.
Карнотавърът продължи да гледа след отдалечаващия се спинозавър, после изрева и отново се зае с ядене.

***
Ангатурамата, която бродеше из хълмовете, беше потомък на генетична линия, взела своя връх преди няколко милиона години, когато могъщият Спинозавър бродел из африканските джунгли и всявал ужас в по-дребните животни. От Спинозаврите и близките им роднини - Зухумимусите, се развил нов еволюционен клон, довел до появата на същества като ангатурамата и иритаторите.
Ангатурамате без особени усилия можеше да убие едър салтазавър, но предпочиташе рибата, малките крокодили и понякога мърша - огромните, завити като куки нокти на двата предни крайника служеха за задържане на хлъзгавата плячка.
Причината, поради която не нападна карнотавъра при мъртвия салтазавър, беше и друга - ангатурамата досега не беше срещала животно като него и не знаеше как да постъпи. Ангатурамите и иритаторите бяха доста редки в Южна Америка и обикновено обитаваха отдалечени места, далеч от териториите на другите хищници. Популацията им напоследък беше започнала да намалява сериозно - някаква болест избиваше възрастните и малките и постепенно беше свила бройката на животните, обитаващи хълмовете. Пък и наистина не си заслужаваше да се бие заради някаква си мърша.
Сега основната му задача беше да се намери партньорка.
След половин километър ангатурамата стигна до някакви скали над едно дефиле и застана на върха.
Нададе висок, протяжен рев - призив за ухажване, който прокънтя на километри. Хищникът зачака.
Ала никой не му отговори.
След известно време той се отказа и продължи по пътя си.
Тази година той не срещна женска.
През следващите четири години той продължаваше да надава любовния си зов, когато времето за това дойдеше, очаквайки все някоя женска да му отговори.
Нямаше как да знае, че никой не можеше да го чуе - нямаше как да разбере, че е последният от своя вид.
Затова през четвъртата година той отново застана на високата скала и нададе зова си. И тогава хоризонтът пламна в ослепително огнено, а от небето започна да се сипе дъжд от разтопени скали.
----------------
Героите:
Карнотавър:


Салтазавър (вид титанозаври*)


Саркозухус


Иритатор


Неукуенраптор


Ангатурама


---------------
*Титанозаври - последният вид завроподи (дълговрати динозаври като брахиозавъра и диплодока)

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??