Отново беше зима и студът бе сковал града. Празничните светлини бяха окачени и ледените пързалки бяха препълнени. Кристиян и приятелите му и тази година не изневериха на традицията си да посетят ледената пързалка на втората седмица след нейното сезонно откриване. Кристиян бе високо и добре сложено момче от добро семейство, което харесваше книгите и обичаше да пийва по нощните заведения с компанията. Той обаче нямаше никаква представа какво ще му донесе този мразовит декемврийски ден.
Карайки своите кънки 43 номер, той неволно спря погледа си на момичето, опитващо се да се задържи на леда от другата страна на пързалката. Тя бе висока, със снежно бяла кожа и дълга кестенява коса, спускаща се по гърба ù на едри къдрици, половината от които скрити под шапката ù. Сините ù очи засякоха погледа на Кристиян, но той не извърна глава както повечето хора, хванати в крачка, биха сторили. Дори напротив. Той ù се усмихна и кимна леко с глава. Тя му отвърна със същото.
Времето минаваше, денят ставаше все по-мразовит, ала пързалката не се обезлюдяваше. Сякаш нощните часове бяха най-привлекателни за неопитните любители на кънки. Крис и компанията му също не си тръгваха. Те продължаваха да кръжат в кръг, правейки се на големи разбирачи, за да привлекат вниманието на една група момичета близо до тях. Крис, като душата на компанията, се хвалеше на шушукащите помежду си момичета как кара на заден ход. Изведнъж той се бутна в нещо и падна на земята, повличайки го със себе си.
- Много съжалявам, не исках да ви съборя! - любезно се извини младата дама, която Крис неволно бе съборил. Когато той я погледна по-добре, я позна! Това бе момичето, с което си размениха онези нежни усмивки преди часове в другия край на пързалката. Той се вгледа в бисерно сините ù очи и те сякаш стоплиха сърцето му. Снежно бялото ù лице бе зачервено от студа, а къдриците ù се бяха разпилели по раменете ù.
- Няма проблем. Вината е моя. Не исках да ви съборя. - отвърна Крис с лека усмивка.
- Хей, Кристияне! Да не се забрави бе, брат ми? Или си удари лошо главата в леда? - подметнаха приятелите на Крис.
- Идвам! - извика той, като след това се обърна към красавицата, която държеше за ръце, за да ù помогне да се изправи. - Аз съм Кристиян. Много ми е приятно да се запознаем.
- Аз съм Ана, накратко Ани.
- Радвам се, че се запознахме Ани. Трябва да тръгвам. Компанията не може без мен. Знаеш как е. - шеговито каза Крис.
- Не мисля, че знам как е, но все пак те разбирам. И аз ще тръгвам. Момичетата ме чакат и вече сигурно са си измислили безброй клюки. - промълви Ани, след което се обърна и се запъти към една група момичета, като косата ù описа прекрасен кръг около тялото ù при завъртането.
- Надявам се да се видим отново. - провикна се Кристиян след нея, а тя се обърна и го дари с бърза усмивка.
Дните си минаваха, Коледа наближаваше, а с нея и рожденият ден на Крис. Неговото обкръжение постоянно се майтапеше с него, подмятайки реплики от сорта на ''Къде е твоята мацка бе, Крис. Да ти я намерим и да ти я опаковаме като подарък?". Тези реплики обаче никак не се нравеха на момчето. Ана не бе просто едно момиче, което искаше да свали. Тя подпали огън в него в момента, в който ръцете им се докоснаха в онзи мразовит ден на ледената пързалка. От тогава тя не бе напускала съзнанието му нито за миг. Сякаш тя постоянно бе пред очите му и му се усмихваше отново и отново. Понякога Крис си мислеше, че полудява, но нейният образ продължаваше да изниква в съзнанието му, без да му дава мира нито за миг.
Бе минала още една нощ, в която Крис я сънува така, както я бе запомнил от пързалката. Точно в 06:00 часа будилникът му звънна и прекъсна сладостния му сън. Днес той беше рожденик. Ставаше на 18 години, а и бе на училище. Все още сънен, той стана от леглото и влезе в банята си. Взе си бърз душ, изми зъбите си, облече се в топли дрехи и слезе на закуска.
- Ето го моя рожденик... - каза щастливо майка му - Ето ти любимите палачинки с малко шоколад.
- Супер. Мерси, мамче - каза Крис, захващайки се с палачинките пред него.
- Я, дядо Коледа е станал вече - пошегува се баща му, който беше едър и висок мъж с мустаци и вече побеляла коса.
- Това, че съм роден на 20 декември, не означава, че съм дядо Коледа или едно от джуджетата му, тате. - отвърна му рожденикът с пълна уста.
- Щом казваш, ама аз ще си чакам подаръците под елхата. - отвърна баща му, усмихвайки се под мустак.
Палачинките скоро свършиха и Крис се облегна доволен на стола си, като галеше леко формираното си коремче.
- Ще закъснееш, миличък. По-добре тръгвай. - прикрито изкомандори майка му.
Крис просто кимна и стана от масата. Отвори хладилника и извади една кутия с любимите си бонбони, след което я прибра в раницата си, помаха за довиждане и обличайки палтото си, излезе от къщата, в която живееше.
След около 20 минути вървене в студа и поледицата, той все пак стигна до училище. Денят си минаваше като всеки друг. Учениците караха час след час, уредиха се със сладка почерпка за здраве на рожденика и когато удари последният звънец, сигнализиращ предстоящата зимна ваканция и петъчен купон, те бяха повече от щастливи да си тръгнат.
- Хайде бе, рожденикът! Ще ни водиш ли на кафе? - бъзикнаха го отново приятелите му.
- Ама, разбира се. Именно затова дойдох днеска на даскало. Да мога да ви заведа на кафе да ми изпиете парите. - засмя се рожденикът и заедно с компанията поеха към близкото кафене. Докато вървяха през отъпкания вече сняг на Старозагорските улици, шегите валяха една след друга. Крис се загледа настрани в гледката на децата, правещи си снежен човек пред един от околните блокове. Изведнъж нещо се блъсна в него и мека коса погали носа му. Той погледна напред и видя, че държи отново в ръцете не кой да е, а неговата странница - Ани.
- Май много обичаш да се блъскаш в хората, или си просто непохватен. - каза тя и двете момичета, с които беше, се засмяха.
- Не. Аз просто обичам да се блъскам в красиви момичета. - отвърна остроумно Кристиян. - Накъде сте се запътили така, че искате да минете дори през нас? Май доста сте се разбързали на някъде?
- Отиваме да пийнем по едно кафе. Защо те интересува? Да не би да имаш нещо против? - каза Ани, след което леко се отдръпна от обятията на Крис.
- Знаеш ли какво? Днес съм рожденик и... - подхвана той.
- Браво на теб!
- Би ли била така добра да не ме прекъсваш и да ме оставиш да се изкажа? - Ани му направи жест с ръка да продължи да говори - Та казвах, че днес съм рожденик и тъкмо с момчетата отивахме да се почерпим. Защо не дойдете с нас? Ще се уредите с една почерпка. - довърши той с леко повдигнати вежди в очакване на отговор. Приятелите му се спогледаха изненадано.
- Добре! Щом ни каниш, ще дойдем. - отговори му тя, без дори да погледне приятелките си. Крис си подаде леко ръката напред и Ани се хвана за него, като оставиха приятелите им доста учудени. Докато вървяха към заведението, двамата постоянно си шушукаха, а приятелите им, особено от обкръжението на Крис, не можеха да повярват какво се случва пред очите им.
Когато стигнаха в заведението, Крис любезно отвори вратата, за да минат момичетата и дори дръпна стола на Ани, когато тя понечи да седне на масата. Като дойде сервитьорката, като един истински кавалер, остави дамите да поръчат, след което си поръча и той. Приятелите му бяха запалили по цигара и Крис следеше с голям интерес разговора им с другите две момичета, когато Ани го извади от неговия транс.
- За какво си се умислил? - попита го тя.
- Просто се чудя на акъла на тия моите другари. Опитват се да свалят приятелките ти, без дори да осъзнават, че момичетата ги бъзикат много здраво. - подсмихна се Крис.
- Ами ти? Тузар ли си падаш, или не?
- Скъпа, ако аз бях тузар, ти вече щеше да си моя. - подхвърли шеговито рожденикът.
- Аз съм трудно достъпна, "скъпи".
- Нима - каза той, като леко се приближи към нея - Ако беше трудно достъпна, вече да съм изял плесника.
- Никога не е късно, Кристиян! Помни ми думите! Както ме гледаш тиха, така мога и да ти зашлевя един зад врата.
- Баща ми ме плашеше така, когато бях малък.
- О, нима? А как ще те изплаши, ако знаеше какво правиш в момента. - Ани също се беше приближила доста към него. Толкова, че устните им почти се докосваха.
- Ало, любовчиите! Какво правите, бе? - засмяха се приятелите им.
- Не е ваша работа бе, свалячите. - отвърна хапливо Кристиян.
Ани бръкна в чантата си и извади телефона си. Погледна колко е часът, след което извади портмонето си и вадейки от него една банкнота от 5 лева, я постави на масата.
- Стана късно. Трябва да си тръгвам. - каза Ани, обличайки якето си. В действителност навън вече бе тъмно и вероятно по-студено от сутринта.
- Прибери си парите! Днес аз черпя. - каза Крис, като бутна банкнотата в ръката ù - Ще те изпратя до вас. Тъмно е да се прибираш сама. Пък и не ми се стои сам, докато тия двамата си имат компания. - допълни той, докато си обличаше палтото.
- Добре. Нямам възражения. - усмихна се Ани.
- Като по чудо. - подсмихна се вече топло облеченият рожденик.
- Чао, Ани... чао... - каза дружно в един глас остатъкът от компанията.
- Чао... и без глупости! - каза шеговито тя и тръгна към вратата.
- Аз няма да се връщам. Директно ще се прибирам, тъй че чао. - каза Крис, също тръгвайки към вратата.
Той настигна Ани, която вървеше малко по-напред от него. Той отново ù подаде ръка и тя се хвана за него. Макар и да не го знаеха, те бяха съседи. През целия път двамата си говореха, разказваха си истории от ранното детство и от изминали рождени дни. Оказа, че дори рождените им дати не са далеч една от друга. Скоро те стигнаха до една леко синкава къща и Ани се обърна към своя кавалер.
- Благодаря, че ме изпрати до вкъщи! Не обичам да се прибирам сама.
- Удоволствието беше мое. Мислех си... Защо не ми дадеш номера си? Да ти звънна някой път да излезем?
- И това е вариант... - каза му тя, като се вгледа право в очите му, надигна се на пръсти и нежно долепи устни до неговите. Той бавно обви ръце около кръста ù, прегръщайки я силно до себе си. Сякаш щеше да я загуби завинаги, ако я пусне. Тя на свой ред пък обви своите ръце около врата му. Целувката им не бе дълга, но продължи достатъчно, за да остави следи по устните им. Когато Ани се отдръпна и го погледна отново, му дари лека усмивка, тя се отправи към входната врата на къщата. Крис не остана много доволен от факта, че нежната им целувка свърши, но не каза нищо, а само ù отвърна на усмивката.
- Чао! - помаха му за довиждане Ани.
- Чакай! А номерът ти?
- Той не ти е нужен. Щом искаш да ме видиш отново, просто се блъсни в мен на улицата.
Той се засмя и изчака, докато Ани не затвори вратата. След това просто се усмихна на себе си и се запъти към своята къща в края на квартала.