На майка ми, баща ми
и моите обични сестри
Намирам се в гората на годините. Може би е сън, а може би сънувам лицето на истината, защото знам, че търся Пътеката. Тази на съдбата, свързала моите родители. През клоните на житейските им дървета е преминала буря. Не, две бури са се вихрили тук с онази покосяваща жестокост, способна да откъсне цвета на живота. Да направи така, че небето да потъне в дълбините на човешката непрежалима мъка... И дните да се задъхат от мъчителна безпомощност...
В прегръдката на спомена са се сгушили две момиченца. До скоро те пристъпвали тихо към леглото на непрежалимата си майчица. Каката ходела на пръсти да проверява дали още диша залежалата се повече от месец и стопена от рака жена. Нажаленият и уплашен от мисълта за бъдещето баща, върнал се като по чудо жив от фронта с пробита от куршум раница, знаел, че скоро ще останат сами. И сърцето му се късало, а очите му преливали от безнадеждност..."Толкова кратко време ли е отредила съдбата за мен и милата ми съпруг ...