...
В една мрачна ноемврийска вечер, наскоро след годежа, Яна застигна Явор, който отиваше към чорбаджи Сирмови. Вече се стъмняваше, хората бързаха да се приберат по домовете си и затуй Явор не обърна внимание на догонващите го стъпки, докато Яна не подръпна ръкава му да го спре. Загърната в някакъв сив шал и свита в тънките си дрехи, само лицето й свети – бяло, чисто, косите й се рошат по раменете й полуразпилени, очите й – кръгли и теменужени – надникнаха в негоните.
-Яворе, сички ми думат, щял си да се жениш, – издума тя набързо – ама аз… не го вярвам… Ти ми го кажи… Яворе, не ме ли искаш вече? – гласът й изтъня и тя млъкна, за да не се разплаче.
Явор усети огъня на ръката й и през дрехите, гърлото му пресъхна, а очите, плувнали във влага, придобиха оня зелен цвят, който отдавна бяха изгубили. Сърцето му подскочи, като я видя отблизо – бледа, с напукани устни да му шепне, а очите й в сълзи. Посегна да хване ръката й, да я погали по студеното лице, но пред очите му се върна картината ...