Той знаеше този път наизуст. Даваше на заден, после потегляше, превключваше на втора, след завоя ускоряваше и на 250-280 метра беше стопът. Не му бе нужен, защото хиляди пъти бе минавал от там. А когато преди 2-3 години кварталът им се застрояваше и един самосвал го събори, той с един от съкварталците го вдигна временно. И днес денят бе мрачен. Механично отключи колата. Чудеше се дали днес тя ще запали. Акумулаторът ù бе 4-5 годишен и вече не държеше ток. Мислеше наесен да го смени. Откакто голямата дъщеря отиде да учи, все не стигаха парите. Главата му днес не бе наред. Снощи за пореден път изгледа гърба на жена си... С времето ставаше по-зле и по-зле. Правеха секс веднъж на месеца. Беше му неудобно да я пита за причините, а когато насочваше разговора натам, тя просто излизаше от стаята или троснато му отговаряше: „това ли е най-важното за теб?!”. Не беше от онези, които ще се хвърлят в авантюри. Не искаше само секс, правеше му се любов. Че снощи тези мисли го държаха буден до 3-4 часа и сега му се виеше свят, без да е пил и глътка ракия. Не беше по пиенето. Само вкъщи или на гости по 100-200 грама. Старото пежо прохърка, поскимтя и запали. Инстинктивно даде малко газ, не искаше да буди съседите, после включи на задна и по познатия начин потегли. На утрото проблемът с жена му не изглеждаше толкова страшен както снощи. Опита се да изгони тези мисли от главата си. В края на краищата и тя бе права. След 19 годишен брак нещата се променят. Но все пак не искаше да я вижда в ръцете на някой друг, а точно това бе пред очите му. Вече правеше големия завой. През деня тук караше много бавно, защото често на площадката играеха деца. Но сутринта бе почти безлюдно и той минаваше на трета. Не му се отиваше на работа. Днес трябваше да защитава доклада си пред шефа. Сигурен бе, че е прав. Но онази змия – Георгиева, нямаше да остави нещата да минат безпроблемно. Със стария си шеф се разбираше перфектно, но от миналата година той остави делата в ръцете на малкия си син. Един лентяй, който от малък знаеше, че ще става директор и цялостното му поведение говореше за това. Не само, че бе некомпетентен. Просто нямаше елементарните знания, за да може да се научи. Скоро доведе г-ца Георгиева. Завършила ВУЗ-а, в който учат 80% от фолк певиците ни, с успех 3.25, тя набързо успя да влезе в ролята на онези служители, които нищо не правят, но винаги се иска тяхното мнение и те винаги се изказват по какъвто и да било въпрос. Предимството ù бе само в разкошните, дълги крака, перфектния бюст и... обещаващия поглед. Разбира се, само към сина на шефа и други важни личности. От само себе си се знаеше, че бе най-дейна, когато наближаваха празници, чествания и представителни мероприятия. Днес трябваше да защитава тезите си пред тази глупачка и най-вероятно шефчето ще се съобрази с нейното мнение. Колата набираше скорост, но той не погледна километража, само вкара четвъртата. Правеше го не много често, защото оставаха не повече от стотина метра до стопа. Снощи се обади сестра му. Откакто баща им почина, те почти не се срещаха. Причината бе във фамилната къща в крайморското градче Н. Наследница на ¼ от дома на дядо му и баба му, тя пощуря да я продадат. Даваха им 300 000 евро, но майка му беше против, а и на него не му се даваше. Това бе имот и е хубаво да остане на децата. Защо после да търсят хотели по Черноморието, за да отидат на море? Ако тя имаше нужда от пари, би се съгласил. Макар и по-малка от него, тя много бързо се реализира в живота. Омъжи се за сина на заможен човек. Не изпитва нужда от нищо. Всяко лято почиват в Италия или на Канарите, а зимата прескачат до Австрия. Зетят ù купи малък бутик, който обаче едва ли носеше някакви приходи, защото тя нищо не разбираше от мода. Може би искаше да има собствени пари или да ги инвестира в магазина си. Не знаеше и не искаше да знае. Сега се обаждаше само за да честити рождените дни на дъщерите му и жена му. Майка му трудно преживяваше това. На нейната възраст това не бе безопасно. Ядосваше се на себе си. И тя бе на неговата глава. Хиляди пъти бе преминавал през този стоп. Знаеше всяка грапавина по асфалта, всяка сянка зад ъгъла, по всяко време на денонощието. Обикновено спираше, но също често само намаляваше скоростта и ако бе чисто, продължаваше. Днес просто не разбра какво се случи. Видя само червената кола. В ушите му се наби шума на смачканите ламарини и всичко почерня. Бе в съзнание, отвори вратата, изскочи навън. Направил крачка, две, се строполи на земята. Сега стоеше пред кабинета на доктора. Взеха му кръв за проверка за употреба на алкохол. Стискаше главата си и не можеше да мисли за нищо. Нямаше как да не вижда момичето с кръв по лицето и гърдите, което лекарите бързо покриха с одеяло. Линейката виеше и отнасяше приятеля ù, целият в кръв, но дишащ. Следователят му говореше нещо, но думите му не стигаха до разума му. Отиваше там, където го насочат, правеше това, което му казват. Сякаш бе зрител, а не главно действащо лице в една трагедия. Не знаеше! Наистина не знаеше какво стана. Защо този път влезе в кръстовището без да се огледа? Никога не го е правил. Хиляди и хиляди пъти е минавал от там. Знаеше, че няма добра видимост за онези, които му идват отдясно. Често на връщане е спирал и е давал път на онези от стопа, за да може по-безрисково да преминат. Какво стана днес?! Ченгето го успокояваше, попита дали е добре. После се приближи една сестра. Набута му някакво хапче в ръката, но той не знаеше какво да прави с него. Какво щеше да прави сега? Как щеше да живее от тук нататък? Не се страхуваше от затвора, но се питаше как ще погледне дъщерите си в очите. Как щеше да ги докосва? „Съжалявам!”? Каква друга дума може да каже на родителите на момичето? Има ли въобще такава?! В този миг видя пропастта! Бездънната пропаст на вече безсмисления си живот. Летеше надолу и нямаше сила, която да го върне назад. Бе черно, с една гъста тъмнина. Зад гърба му светлината ставаше по-малка и по-малка.
© Монсей Димов Всички права запазени