Сутринта на Бъдни вечер му позвъни един приятел. Искаше да му предаде събраните пластмасови капачки и той побърза да се отзове на поканата за кафе. Преди около месец му бе разправил за идеята на едни хора да събират капачки и с получените пари от „Вторични суровини” да купуват полезен електроуред на домовете за деца без родителски грижи. Печка, пералня или нещо подобно. Наистина не всеки, който намираше информацията за интересна, след това си спомняше за нея, но отдавна Хайтов бе написал за разликата между това да искаш, да можеш и да го правиш.

            Още не бе изминал и десетина крачки по тротоара, когато чу зад себе си глас:

-                     Господине, господине, знаете ли на тази улица да има ресторант с бели врати?

Обърна се. Към него бързаше едър мъж с прошарени коси. Дрехите му бяха стари и износени, но целият му вид бе доста спретнат. Изразът на отдавна небръснатото му уморено лице бе странно загрижен. Мъжът го застигна и попита отново:

-                     Бихте ли ми помогнали да открия този ресторант? Казаха ми, че се намира на тази улица и в него работи жената на този човек. Ви познавате ли я? – и му подаде един кожен портфейл.

            Портфейлът изработен от висококачествена истинска кожа, но не бе нов. В него имаше снимка на добре облечен мъж на средна възраст. Взе го в ръцете си и отвърна:

-                     Аз не зная тук да има такъв ресторант. Кой Ви каза за него? Но нека да видя дали има някакви лични документи. През три преки е приемната на кварталния полицай и може да го отнесем там. Вие къде го намерихте?  

-                     Пред зеленчуковия магазин на съседната пресечка. Помислих, че е на хората в него. Продавачката веднага позна на снимката техен клиент и ме посъветва да го оставя на съпругата му, която също редовно пазарувала при тях.

-                     Не, не зная за такъв ресторант въпреки, че съм израснал тук. Бихте ли ме отвели до тази продавачка, за да я разпитам малко.

             Двамата се върнаха назад и след няколко минути вече бяха в малкото магазинче на „Цар Борис I”. Продавачката ги изгледа въпросително. Навярно си мислеше, че портфейлът отдавна е върнат.

-                     Госпожо, Вие ли сте познали господина от снимката? – и показа портфейла. - Бихте ли ми обяснили къде точно е този ресторант с бели врати, защото на моята улица няма такъв?

-                     Прав сте. Човекът не е разбрал. Намира се на успоредната на тази, на ул. „Цар Иван Асен I”. – отвърна жената и му каза името на ресторанта.

-                     Сетих се, Вие говорите за заведението точно срещу частния хотел, нали така? Елате с мен, господине, надявам се, че персоналът вече е отворил. Мисля, че лесно ще открием съпругата му.

             Едрият мъж слушаше внимателно целият разговор и кимна с глава. След няколко минути двамата вече бяха в ресторанта. Бе сравнително нов и със странното, но запомнящо се име „Pastorant”. Пред барчето млада жена подреждаше чисти съдове върху плота. Малко зад нея други две сервитьорки застилаха чисти покривки по масите. Той показа снимката в портфейла на жената до плота без да го изпуска от ръце:

-                     Госпожо, преди малко ми казаха, че съпругата на този човек работи тук. Бихте ли ми помогнали да я открием?

-                     Това е съпругът ми. – изненадано отвърна тя и щастливо се засмя. – Ама Вие къде го намерихте? Не знаех, че съм го загубила. Сигурно съм го изпуснала, докато слизах от колата.

-                     Вярвам Ви, но бихте ли ми казали колко пари имаше в него?

            Уверил се, че портфейлът наистина е неин той й го подаде.

-                     Моля Ви да проверите дали всичко е наред. И благодарете на този човек зад мен. Той го е открил пред зеленчуковия магазин и се обадил на продавачката там. С нейна помощ Ви открихме.

            Тя взе портфейла и без да погледне вътре, бързо отвърна:

-                     Всички пари са вътре.

            И спонтанно протегна ръце към своя спасител. Едрият мъж се смути и с крачка назад, избяга от прегръдката. Веднага се виждаше, че отдавна бе отвикнал от подобно топло отношение. Жената се учуди, но не настоя повече. 

-                     Ама нищо, аз такова... просто го вдигнах от земята... и си помислих, че някой има нужда от парите в него. Не трябва иначе да постъпваме.

-                     Но тя пожела Ви прегърне от благодарност за стореното добро. Човешко е, нали?  – тогава се намеси той.

            Докато му казваше това, жената вече бе грабнала бутилка старо вино от рекламната украса до прозореца. Застана пред двамата и я протегна към своя благодетел.

-                     Не, не трябва. Оставете.- смутено започна да повтаря, отдръпвайки се към вратата на ресторанта.

-                     Човече, тя иска да ти благодари поне мъничко. Вземи я, ще я обидиш. А и нали все пак са Коледни празници? Пий за нейното и за своето здраве, както казва народът.

            Едрият мъж се изчерви и очевидно притеснен бързо излезе. А той се обърна и внимателно подбирайки думите си каза:

-                     Знаете ли, госпожо, радвам се, че наистина на Коледа се случват чудеса... Още повече, че този добър беден човек, докато вървяхме към ресторанта, няколко пъти ми каза „Зная, че всекиму са потребни пари. Затова не можах да взема намереното в портфейла.” 

            После бързо излезе и се огледа. Успя да настигне бедняка по Солунска. Спря го, извади от джоба си една банкнота и я мушна в ръцете му:

-                     Човече, вземи тези пари. Жената ти ги праща от благодарност.

            След това рязко се отдалечи. Коледа бе все пак. Понякога да излъжеш за добро се прощава.

            Същия ден, връщайки се към къщи, мъжът успя да се отбие в зеленчуковия магазин и съобщи на продавачката, че портфейлът с парите бе предаден на нейната клиентка. Вечерта написа горните редове, но не ги публикува в интернет сайта. Не искаше случилото се да се загуби сред наводнението от редове за коледни случки. Защото продължаваше да вярва, че „трябва да правим Коледа винаги, когато можем”, а не само в края на годината.

            Но тази вечер реши да го направи. И не защото февруари бе почти изтекъл и празниците отдавна бяха отминали. Не и защото вярваше, че благородството на този бедняк нямаше да се разтвори сред останалите коледни истории. Имаше още една причина. Днес бе щастлив, че предната вечер спонтанно и неочаквано за някого се опита да стори пренебрежимо малко добро на едно делфинче. По свой начин. Чистосърдечно и незабележимо. Поредната „Коледа” за някого, каквото и да си бе помислил другият човек за постъпката му. Просто така. Без да очаква каквото и да е. Защото по този начин искаше светът да става по-добър.

24.02.14