- Мамо, искам да уча!- така започна да говори шестнадесет годишната Златка на майка си Марина и продължи.- Тук в нашето училище научих четене, писане и смятане, но там в града ще уча за учителка. Не искам да съм като дружките ми, които само си мечтаят, как един ден ще се оженят и ще имат деца. Гледам те тебе, какво си прокопсала от работа, главата си не можеш да вдигнеш, ръцете ти изсъхнаха. Нямаме баща, не го и помня татко, малка съм била когато охтиката го е взела. Мъж трябва в едно домакинство, а ей го, брат ми Дилян, акъла му къде е? Само се шляе не иска да ти помага. Кака Янка, добре че е тя, да се оправя с животните, а и аз да ти помагам в домакинството, но искам да стана учителка и да преподавам на децата.
Приседнали на глиненото стъпало под навеса на едноетажната къща, майка и дъщеря чоплеха бобени шушулки в едно корито от алпака. Беше тихо по обед в почивния ден, чуваше се само бръмченето на летящите насекоми и чирикането на врабците в клоните на черницата.
- Добре е да учиш, виждам умна си. Кака ти Янка и тя много иска, но двете не мога да ви пратя. Ти ще идеш до града да се учиш, а нея ще я оставя да помага в домакинството - каза решението си майката. Останала вдовица с три деца, не и беше леко, но друг мъж не щеше. Честа ѝ не позволяваше. Дъщерите ѝ растяха и си искаха своето. Щеше да остане без отмяна в работата, но за знания в семейството жертвата се връщаше. Тя самата бе неука и цял живот, откак се помнеше, все работеше. Двама братя имаше и родата им с честност се ползваше. Майка им и татко им бяха дошли от Беломорието в смутните години на войните. Живееха в една бежанска къща. Марина се омъжи за бежанец от Дедеагач. Роди му три деца, но болест им го отне от рано. За нея казваха, че е крила партизанин в "скришното", и че когато властта идвала да ревизира житото ѝ, пак там го крила, в тайника под пода на приземието. Когато партията национализира всичкия им имот, колко беше той, нива, дето декар нямаше. Кооператива взе земите, но оставиха по една мера на домакинство, именувана на "харман". Там ходеха да връзват магарето за да пасе. Новият режим обедини имоти и добитък в общо "ТКЗС" (трудово кооперативен земеделски съюз) и сложи стопаните на заплата и така с тези пари докъдето стигнат, дърва, хляб, обувки, беднотия. То, не че и преди беше по-добре да чиракуваш на заможните, но новото, говореше за свобода на работническата класа и даваше надежди за светло бъдеще.
Златка, всички я знаеха, колко село е. Мома умна и красива, духовита, но и свенлива. Имаше слаба фигура, смугла кожа, усмивка с красиво подредени перлени зъби. Очите ѝ пъстри, косата ѝ права, черна, като на гарванови пера. Помагаше тя с ученето на по-малките. Не се потриваше, било в слънце, било в студ. Ако ще се жънеше, отиваше с майка си и по-голямата си сестра. По тази земя зърното ставаше дребно, а стеблата къси. Тютюнът вирееше добре върху почвите край реката минаваща през селото, та затова имаше и тютюневи ниви. Кооператива плащаше на нанизи и още по тъмно в росата, сестрите ходеха да берат листата му. От това ръцете им ставаха черни и не можеха да се измият с дни. Полупланинският район в околието имаше рехава почва и камък отдолу и не можеше да даде сила на растенията, но пък ставаше за животновъдство. Дилян, малкият брат, ходеше овчарче. Откакто кака му го научи да познава буквите и да чете, все питаше кмета когато изкарваше овцете, дали няма някой стар вестник, за да му даде.
- За чий ти е тоя вестник? Какво ще го правиш ти бре, задника ли ще си бършеш, или цигари ще свиваш с него?- вика му троснато кмета, когато го пита първия път.
- За мене, да чета. - отвръща обиден Дилянчо.
- Че ти можеш ли да четеш бре?!- пита го кмета.
- Мога! - не му отстъпва овчарчето.
И той, кмета, малко подет от предизвикателството отива и взема един вестник "Работническо дело" от абонамента и му го носи.
- Я, чети да те видя, ама по-бързо, че ще изтървем овцете!
Дилянчо почва да чете без да срича, първо от заглавието, а после и съдържанието на някаква статия и печели доверието му, а после, когато построиха библиотеката и докараха книги, той първи ходи да се записва там. От тогава му излезе и прякора " Политиката".
- Ще те пратя да учиш! На хляб и вода ще бъда, но като те гледам как искаш, няма да ти чупя хатъра я. Янка милата, е добра и ще разбере- повтори се Марина.
Златка се зарадва. Искаше ѝ се да подскочи, не я свърташе на едно място. Натроши няколко бобови шушулки наведнъж. С новата автобусна линия, която пуснаха пролетта ще може да си идва до село почивните дни. "Ей го къде е, няма и трийсет километра!"- мислеше си тя. Прегърна майка си и стана.
- Не мога да седя така! Ще отида при Стефка да ѝ кажа. После ще се върна да ти помогна, пък и на Янка ѝ е време да се връща от вуйчови, от кое време е отишла да вземе яйца. Септември месец, ще трябва да отидем и да се запиша, и квартира ще трябва да намерим.
- Добре, добре,- махна с ръка майка ѝ- отивай!
Есента дойде. Изпратиха Златка в града да учи. Квартира ѝ намериха близо до гимназията. Всеки заделен лев отиваше за нея. Марина ѝ уреди една кола въглища да се топли зимата. Хазяина даде и мазето на къщата да се ползва, че ги струпаха там.
Янка пък отиде с дружки на панаир в съседното село. Тежеше и, че не може да продължи да учи, но се примири. Даде предимството на сестра си, все пак Златка имаше седми, а тя, едва четвърти клас. На панаира се срещна с момче и се залюбиха. Стоян се казваше. Забремени я и я взе за жена. Прибра я на село при майка си. Свекървата обаче се оказа проклета и все косури ѝ намираше и тежка работа ѝ даваше на стопанството. Тя Янка бе добра по душа и търпя, но до едно положение и когато роди, си взе сина и право при майка си Марина. Не мина много време и си намери друг мъж, по име Петър, неук овчар, цанен да пасе овцете на по- заможните. Беше останал без време откъм майка и баща и тръгнал да търси препитание по селата в околията, та се установил в тяхното село. И тъй се уседна при нея, докато не мина време и не купиха къща в горния край на селото, досами "текето"
- Виж каква песня ще ти изсвиря! - казваше и засвирваше артистично с дървения кавал, а тя му прощаваше, че пак се е запил в пивницата до късно и му е брала ядовете.
Янка беше също умна, но и стигаше и това, че може да чете и пише, а туй за времето си беше много и се ползваше с предимство. Почна работа в кооператива на ТКЗС-то, не навършила още пълнолетие. Голяма част от връстниците и бяха неуки и израсли по ниви и пасища. Ученето струваше пари и не бе превилегия за бедното население. На фабрикантите и чорбаджиите не им трябваха грамотни хора да ги ровят. Трябваше им работна ръка, да им водят процесите, добитъка и да орат нивите им, но режимът след войната, даде възможност на всеки да влезе в училището, безплатно и насила дори. От къшлите ги водеха децата, в плетен кош, да не бягат и тъй ги ступваха пред двора на училището. Новият строй се нуждаеше от хора със знания, които да издигнат държавата от калта и изпражненията в която се търкаляха колелата на волските и каруци.
Тия години токът още не беше влязъл в селските къщи и зимата, когато са късите дни, се четеше на газени лампи. Такава имаше и Златка в стаята си на втория етаж на градската къща. Четеше си уроците и ходеше прилежно на училище, а когато можеше се връщаше при майка си на село. Лятото на втората година от следването се запозна с един военен, лейтенант. Границата беше близо и много мъже сплетоха съдбите си с тези погранични райони. Лейтенанта дълго я ухажва, но спечели сърцето и. Беше приет в дома на майка и.
- Ще те взема! - казваше ѝ той и огън гореше в очите му от страст.
- Изчакай, година остана. - отвръщаше му Златка- Ей го къде е, види му се краят.
- Не мога да чакам, някой друг ще те грабне! - нетърпеливо отвръщаше лейтенантът.
- Глупчо,- смееше се девойката - ти си ми на сърце, друг не ща!
Така мина и времето. В тези три години се случи доста промяна. Селото се стегна и нарастна, взеха да се вдигат къщи с новите тухли и керемиди по държавен стандарт. Пътя оправиха с още слой асфалт. Кооператива се разрастна. Издигнаха се ниски постройки от бетон и тухла за животните. Механизацията също се увеличи, прибавиха трактор и вършачка за снопите. Нивите не бяха пригодни за този полупланински район и малкото, които бяха пръснати по мерията се жънеха на ръка със сърп на ръкойка. Снопите се струпваха и изнасяха с каруци и магарета. Носеха се при вършачката, за да се отдели зърното от сламата.
Началото на лятото на петдесет и четвърта година, петли и куткудякания продължаваха да вдигат шум от дворовете. Прасета грухтяха зад дървени огради. Някое жадно магаре, щеше да изреве от близкия баир жадно за вода, проклинайки злочестата си съдба да го ръбат мухите в знойния пек. Псувните на козарите и овчарите също можеха да се чуят, съпровождайки стадата на ежедневна паша.
Златка тъкмо беше завършила. Предложиха ѝ работа като учителка в съседното близко село. Стажува малко там. Щяха да се вземат с лейтенанта, но още не бяха се уточнили къде ще живеят и затова продължиха да се срещат при майка си. Хората ги знаеха вече и чакаха да обадят за годежа. Лятото беше ваканция и имаше полска работа, затова остана да помага. Помагаха и другите от семейството. Младият Дилян пасеше овцете с вестник под мишница, но хич не му се нравеше. Мечтаеше за деня да отиде в казармата и да остане на служба. Там да е на заплата и да има време да си гледа своите неща. Янка роди две момичета и се главоболеше с пиянството на мъжа си. Временно не ходеше на работа по майчинство. Държавата и плащаше, а тя се грижеше за домакинството. Петър се хвана да прави пътя към селото, както и да върши местна работа, където се намери.
Така по своя ход Юли месец дойде със своите огнени пазви и зной. Реката попресъхнала, беше оголила камъните си. Ситна мряна се щураше по плитчините. Хлапетата използваха да я хващат с ръце за играта, а после се къпеха в големия вир. Семейство щъркели, бяха заченали потомство и малките подаваха глави от голямото си гнездо, надиплено на камбанарията на селската черква. Нивите набъбнаха с клас и очакваха работната ръка, която щеше да ги отсече. Събраха се жени, мъже, мало и голямо и взе да я върши тази работа. По тъмно след първи петли, когато е още хладно, се пълнеха торбите с хляб и сирене и като се оправеше домашната работа се излизаше на нивата, та да се свърши до пладне. Сърповете режеха стеблата и после сръчни ръце ги връзваха на снопи. Комбайни още нямаше. Чуваше се, че някъде из Добруджата са навлезли и вършеха цялата работа, но до тукашните райони не бяха стигнали още. Бяха сложили една вършачка в края на селото на една поляна до ТКЗСто и там носеха снопите. Дизелов двигател въртеше ролките и валовете на механизмите, ремъците на предавките свиреха от силата на конете на мотора. Миризмата на изгорели газове изпълваше безветриния въздух. Металния бункер кънтеше от вибрациите, но машината си знаеше работата, отделяше сламата на едно, а зърното на друго място и хората го събираха, като че да е злато. Работата на вършачката стигаше своя пик след пладне, когато се натрупваха количества класове. Отговорникът следеше работата на машината, а сръчни ръце си подаваха снопите. Осили и слама бяха полепнали по дрехи и тела. Чуваха се подвиквания и подканвания. Отстрани, наблюдавайки работата, председателя на кооператива и кмета си говореха.
- Механизацията ни е слаба, в Добруджа вече влязоха трактори и комбайни, съветско производство.
- И тук ще дойдат! - отвърна кмета и се запътиха към административната сграда, която се виждаше отсреща в двора на ТКЗСто. Слънцето жулеше силно и нямаше полъх в днешния ден, затова отидоха да потърсят сянка там.
Талигите пристигаха и разтоварваха. Златка и тя с майка си. Свалиха снопите от каруцата. Марина щеше да се върне да направи още курсове, та остави дъщеря си при вършачката. Златка не можеше да седи и да гледа.
- Къде ще ме сложите?- подвикна на товарачите - искам и аз да помагам!
- Ела, качи се на рампата да поемаш снопите и да ги хвърляш в питателя.- обади се отговорникът - няма да те оставим без работа я, щом толкова искаш!
Златка не чакаше втора покана, скокна и взе да поема товара, после го мяташе в бункера. Машината беше шумна, тракаща, като гладен змей, поглъщащ поредната хапка. Сламата се сипеше от едната страна, където я обираха с вили, а зърното през сита и шнек се трупаше на един опнат на земята бризент. Младата жена, приклякваше, изправяше се и турваше класове в желязната паст. Прималя ѝ за момент, понечи да избърше прахоляка от слама от очите и носа си с ръкава. При това движение, загуби равновесие и размахвайки ръце политна в металния отвор.
Вършачката изхриптя глухо, ремъкът затегна, после развъртя отново.
- Спрете, спрете машината! - закрещяха неистово хората.
Докато отговорника спре мотора, зърното се оцвети в алено. Кооператорите бяха уплашени, не можеха да осъзнаят още, какво се случи. Страх и мъка се изписа по лицата им. Изпратиха Цецо циганина да обади на кмета и председателя, а те самите не смееха да доближат до вършачката.
Когато известиха Марина, тя редеше снопи, горе на нивата над селото. В началото не искаше да повярва на чутото, Обърна талигата и зашиба катъра с камшика, а той подивял от болката запрепуска по прашния коловоз, разхвърляйки класовете по пътя. Злощастната майка пристигна бързо до кооператива и видя с очите си истината. От това сърцето ѝ спря и мощно ридание се изтръгна от гърдите и. Падна на колене и се хвана за главата. Жени и мъже се притичаха да я прихванат и отделят настрана. Кмета спря работата. Нареди да се изтегли машината, да се почисти и до края на седмицата да не се прави нищо. Хората се разотидоха по къщите си без време.
Денят си отиде глухо и безропотно. Само крякането на жабите от реката и песента на щурците оповестиха идващата нощ, както винаги са го правили по това време от незнайни години. Безоблачното небе беше изпълнено с ярки звезди. Вятър се плъзна по улея на дерето и шумна върбака и ако някой наблюдател имаше горе на "текето" щеше да види как една светлинка, колкото светулка, се устремява нагоре и все нагоре, като да е миниатюрна ракета, дорде не достигна звездите и не увисна там измежду тях.
© Димитър Георгиев Всички права запазени