От първи клас си знаеше мястото. По възможност в центъра, понякога на левия или десния чин, но винаги на първия ред.
Навремето първолачетата се бутаха кое да седне там, после се усетиха и започнаха да заемат стратегически позиции назад. Освен, ако „моля другарката“ нямаше свои виждания за конструирането на класа по места.
Тогава на първия, че и на втория ред, сядаха помощните материали на преподавателя – учениците, на които винаги можеше да се разчита. Особено при открити уроци или посещения на шефове. Цялото представление беше отработено грижливо – сценарий, подготовка, репетиции, плътно разпределение кой, кога, как…
Родителите й бяха наредили – от първия ред да не мърда. И тя не мърдаше. Беше винаги готова за изпитване – дори, когато не я питат. Дясната й ръка беше тренирана – чуе ли се въпросителна интонация в гласа на учителката, стрелкаше се нагоре и застиваше там. В което време тя трескаво ровеше из паметта си – какво трябва да отговори… Не какво е правилното или точното, а какво ...