Приказка от Генка Богданова, удостоена с Второ място в Международния литературен конкурс "Земята е наш кораб", гр. Самара, Русия, 2017 година
Една ранна утрин, младата самодива Звездана се събуди от сън, разплете дългите си до земята коси, съблече ефирната си дреха, изплетена от копринени паяжинки и нетърпеливо изтича боса през росната поляна към любимото си горско езерце. Бързаше да изпревари Слънцето и да се гмурне преди него в бистрите му води, да полудува на воля, да се изкъпе, за да посрещне деня по-свежа и по-красива от Слънчовата сестра Зорница. Искаше ѝ се после да полегне сред меките зелени треви и нацъфтелите горски теменужки, да се покрие с дългите си златни къдрици и заслушана в песните на птиците, да се наслаждава на топлите Слънчови ласки, както правеше винаги. От неговите пламенни целувки лицето й руменееше, а очите й сияеха като две звезди.
Тя се беше родила и израснала в този прелестен горски кът сред планината, където въздухът трептеше и звънеше от смеха ѝ, ехото и пойните птици се надпяваха с нея, тревите смирено й правеха поклон , а цветята мечтаеха да украсят прекрасните ѝ дълги коси. Сребърните води на малкото езеро я люлееха в прегръдките си, а скитникът-вятър и ѝ разказваше за други деца на Земята - усмихнати, добри и работливи хора; силни, снажни, безстрашни мъже; красиви, горди и всеотдайни жени; млади, щастливи, влюбени младежи и девойки; весели, жизнерадостни деца и уважавани и почитани мъдри старци…Всички те живеели там, някъде под облаците, които обгръщаха непристъпния връх на родната й планина и тя мечтаеше един ден да слезе при тях и да види този земен рай и неговите прекрасни обитатели.
Звездана обгръщаше с поглед вековните дървета, които извисяваха чела към бездънната синева на небето и упоена от аромата на диви ягоди и малини, на горски билки и свеж планински въздух си представяше как Вятърът я взема в прегръдките си и я понася под синьото себе към долината, към безкрайните житни полета, към градовете и селата, в които живеят децата на Земята.
Изведнъж, гръм разтресе планината. Огромен облак от отровен дим, прах и пепел закри слънцето и се разсипа над прекрасната поляна, която само за миг посърна и погрозня. Огромни скални отломъци, пръст и пречупени клони от вековни дървета се спуснаха от върха към езерото и само след миг бистрото, кристално - чисто езерце заприлича на мръсно и вонящо блато.
Уплашена и объркана, Звездана изтича обратно към гората и своя дом. Но се спря ужасена като видя, че гората гори, а с нея и дома и близките ѝ. Вече нямаше къде и при кого да се върне и тя отчаяно седна на земята и горчиво заплака.
Тя беше още много млада, но дори нейната баба, преживяла като всички самодиви стотици години, не помнеше и не беше разказвала за такова страховито събитие. Тук, в родната им планина, цареше тишина и спокойствие. Великата природа беше създала един райски кът на земята, където семейството ѝ живееше в мирно съжителство и приятелски отношения с горските животни, с птиците и рибките в езерата и се радваха на мирен, безметежен живот.
Звездана не проумяваше какво се е случило. Какви зли сили разрушиха величествения планински връх, погубиха вековната гора, затлачиха и пресушиха ручеи, поточета и любимото ѝ бистро езерце?
Единственото, в което беше сигурна бе горчивото прозрение, че тук никога нищо няма да бъде същото като преди и че вече няма покрив над главата си.
Скоро на поляната започнаха да се събират уплашени и отчаяни и други горски обитатели – плахи сърни, горди елени, зайчета и катерички, мишлета и костeнурки. Накрая пристигнаха и няколко диви кози, които разказаха какво се е случило.
– Преди няколко дни – разказваше водачът на козите. - докато лежахме на скалите и се припичахме на слънцето, забелязахме някакви странни същества, които пристигнаха с голям, ръмжащ непознат звяр. Те слязоха от него в подножието на върха и натоварени с големи раници на гърбовете си и влязоха в голямата пещера.
Попитахме Вятъра, който скита по света, знае всичко, и говори на много езици, какви са тези непознати странни същества.
– Това са хора, – отговори ни той. – Дочух разговорът им и разбрах, че ще търсят нещо ценно за тях в пещерата, което щяло да ги направи много, много богати.
Но и той не знаеше, какво точно ще направят и, че се готвят да разрушат красивия планински връх. Когато излязоха тази сутрин от пещерата те опъваха след себе си някакви тънки, дълги нишки. А когато се отдалечиха с непознатия, ръмжащ звяр, ние забелязахме, че по тези нишки пълзят пламъци и наближават пещерата, като палят по пътя си сухите треви и листа. После, всички знаете какво се случи…
Много от нашите приятели загинаха, върхът вече го няма, а гората гори…Все още не можем да повярваме, че ние останахме живи и ви открихме тук!
– Но, как е възможно? – възкликна разочарована Звездана. От разказите на Вятъра знам, че хората са умни и добри. Аз така мечтаех да се запозная с тях!
Един стар, но мъдър орел, който отдавна познаваше човешкия свят, въздъхна горчиво и отговори на Звездана:
- Ех, мила приятелко, отдавна не всички хора на тази земя са добри и разумни. Повечето от тях се трудят неуморно, грижат се за земята, която ги храни, отглеждат животни, садят дървета, храсти и цветя, изграждат миролюбиво своя живот и бъдещето на децата си. Но има и такива, които от алчност и себелюбие, забравиха своя дълг към земята, природата и човешкия род и вместо да пазят природата, те я рушат неразумно.
- Но така, те ще унищожат света в който живеят, ще изгубят своя земен рай, няма да имат бъдеще! Децата им ще останат като нас бездомни и нещастни! – прошепнала Звездана.
- Така е. – отговорил й белоглавият орел. – Чувал съм хората да казват: „Кой, каквото прави, на себе си го прави!”, но много често самите те не се замислят върху значението на собствените си мъдри думи. А когато думите и делата се разминават, тогава бедите и нещастията се стоварват върху главите им.
Младата самодива го изслушала внимателно, огледала се наоколо и като видяла помръкналите и тъжни погледи на своите приятели решила да окуражи и тях и самата себе си:
– О, аз, Звездана, все още вярвам в добрите сърца и в разума на хората! Вярвам, че ще се опомнят и ще спрат да рушат природата. Ще осъзнаят, че тяхната мисия е да изграждат един по-добър свят за всички деца на Майката Земя.
Мъдрият белоглав орел, въздъхнал и промълвил:
– Дано да стане така, мила Звездана! Дано! Надявам се само този прекрасен ден да настъпи по-скоро, защото ако хората не осъзнаят грешките си навреме, много от нас ще изчезнат и потомците на човешкия род ще ни познават само от предания и красиви легенди!
© Генка Богданова Всички права запазени