Един подир друг, всеки разказваше. Дойде реда и на кака Кати.
- Ами аз какво да ви кажа. Какво ми дойде до главата.
И кака Кати започна уж на смях, пък то си беше тъжна истина.
Кака Кати беше най-голямата в групата. Позакъсняла с ученето, та сега компенсираше с труд и стремеж за първа роля. Не и се отдаваше много, но това не и пречеше да си въобразява. Все искаше най-трудните въпроси на изпит, най-специалните теми на курсовите проекти. Абе, болни амбиции. За това беше страшно разочарована, когато и се падна Стела. В дома май не знаят за съществуването на това дете.
- Стела ли, коя беше пък тази звезда? - реакцията на директорката на дома, по повод Катиния въпрос :
- Какво ще ми кажете за това момиченце?
При възпитателите положението не беше по-различно.
- Мълчалива. Темерут си пада. С никого не говори. Нищо не иска, ама и нищо не дава. Абе една от стотиците, които са минали през този дом.
За сметка на това в училище, класната ù – само суперлативи. Никакви проблеми. С никого никакви конфликти. По-, най- и т.н. Не става от чина, звук не издава, ако не я запиташ. Даже просто няма защо да я питаш.
- На всеки въпрос отговаря така, че някои от колегите се питат „Абе, откъде ли го е прочело това дете? Аз не го знам, а то отговор ми дава, че и да го оценявам трябва. Та за това май някои колеги не я и изпитват, пишат си и шестицата още в първия ден на срока.
- Скука, братче - въздъхна кака Кати при първата ни сбирка на „местенцето”.
По стар студентски обичай, първата им работа беше да си намерят едно кътче, да се сбутат в него, да си го заплюят с думите „нашето местенце” и да се събират там за по една скрита цигарка гарнирана с чашка кафе - два пъти на ден.
- Скука. Пълна отличничка. Пълна! Класната ме побърка от възхвали.”Не съм имала такава ученичка, гениална, ако се организират в дома може да взема по две години за една.” – Абе, какво да ви кажа. Нямам думи.
- И какво, тази Стела, тя с рога ли е с копита ли е? Как изглежда един гений? - прави се Сашо на интересен.
- Сашка, я не се подигравай! Как изглежда ли? Нищо особено. Мълчи си свита в нейното си ъгълче. Ако не я запиташ дума не обелва. Ей така може цял ден да си седи и звук да не издаде. Не се натрапва, никого не притеснява с искания. За капризи да не говорим. Даже няма да я забележиш.
И кака Кати замълча, замисли се.
- - - - - - -
Въведоха я в стаята, в която са децата. Седят си те, занимават си се всяко с нещо свое.
- Стела, ела да те запозная с госпожа Екатерина Василева – и възпитателката ме посочи – Тя ще прекара с теб тази седмица. Ще се запознаете, ще си поговорите.
Момиченцето стана от стола и срамежливо пристъпи. Дете като дете. Височко, слабичко, русичко, синеоко и бяло. Толкова бяло, че Катя си помисли ”Да не би да има анемия това дете?” Преди да започне да учи в университета Катя е работила като медицинска сестра и сега все на диагнози я избива.
- Стела, да не ти попречихме да учиш?
- Не, госпожо Василева, аз си научих. Сега чета една книга. Учителката ми я даде.
- Може ли да я видя и аз?– и Катя прояви задължителната според нея заинтересованост. ”За да опознаеш някого, виж го какво чете, с какво се занимава.”
- Може разбира се, но не зная дали ще ви е интересна.
- За какво се разказва в нея?
- Ами за Лобачевски и за неевклидовата геометрия, която той е формулирал.
- ? ? ?
Катя погледна умно, ама много умно, но така и не посмя да запита, кой е този май беше Лобачевски. И за да не стане смешна пред детето запита:
- Ти на колко години си?
- На десет. И той е бил на десет, когато е постъпил в гимназия, а на деветнайсет е завършил университет.
- Дай да погледна.
Детето с видимо желание разтвори книгата и с компетентност – поне според Катя, започна да обяснява тънкостите на тази съвсем непозната за нея форма за представяне на пространството. Катя слушаше, до един момент се опитваше да си представи това, което детето говори, но разбра, че нищо не излиза от опита ù да вникне в сложната материя. Правило за добрия психолог е: Никога не лъжи, ако искаш да спечелиш клиента си. За това реши честно да си признае.
- Знаеш ли, Стела, нищо не разбрах. Но ти ще ми обясниш пак. Нали? И по- простичко някак си. Нали не съм много смешна?
С това ръката за приятелство беше протегната. От другата страна Стела май само това беше чакала. И започнаха двете нещо като дружба. Отначало Катя на практика прилагаше съветите на всеобщата любимка на студентите, доцент Х., която ги учеше на техниките, чрез които да оттренират емпатия, но после това дете така я завладя, че Катя с нежелание си мислеше „Колко бързо ще свърши стажа в дома.” А то си беше най-обикновено детенце. В първия ден, когато останаха сами и се представиха една на друга, то започна с думите:
- Аз се казвам Стела. На 10 години съм и съм циганка.
- Как така циганка?
- Щом съм тук, значи съм изоставена и съм циганка.
Катя знаеше от документите историята на това дете. Майката – учителка по математика, омъжена с две деца. Бащата – ето тук въпросът - е доста специален. Бащата, само със 16 години по-голям от дъщеря си, ученик на майката. Ученик, изключително способен. Майката трябвало да го подготвя за някаква олимпиада – международна. И докато подготвяли олимпиадата, взели, че решили задачата със звездите. После майката решила да задържи детето, но да го остави в дом, за да запази вече създаденото си семейство. А бащата, син на доста влиятелна фамилия, която нямала никакъв интерес от раздухване на случая, та той бил съвсем, ама съвсем малко по-голям от дъщерята на майката. Сложно нали? Истинска суматоха. И по средата на този хаос блести една звездичка.
- Аз много обичам моя баща. Той е много хубав и много умен. Досега не е идвал, защото е учел в Англия, но вече се е върнал и редовно идва да ме види.
От документите на детето Катя беше разбрала, че бащата, въпреки младостта си, заема доста престижна длъжност в известна фирма.
- Редовно. Какво значи редовно?
- Ами всеки месец. Тази седмица пак ще дойде.
- Децата познават ли го?
- Не – сините очички се натъжиха. Когато го видяха първия път помислиха, че ми е гадже и после много ми се подиграваха. А той ми е татко. И сигурно много ме обича… щом идва... да ме... види.
Последните думи Стела произнесе накъсано с голяма доза неувереност.
- Обича ме! Знам, че ме обича! – това последното сега прозвуча доста приповдигнато. Тя май се самоубеждаваше. Имаше нужда сама да си повярва.
– Той ми каза, че сега не може да идва по-често, но като си намери работа ще има повече парички и ще се виждаме... сигурно всяка седмица... А може да поиска и да ме вземе при себе си.
В последните думи на детето прочетох скрита надежда, тя като че ли желаеше да потвърдя очакванията ù. Нямах никакво право да изграждам илюзии в детето. Моралният кодекс на моята професия ми забранява това.
- А сега аз трябва много, много да чета, много да знам и добре да се представя. - явно заучена фраза, и вече тихичко даже стеснително – Аз трябва да съм достойна за своя татко.
Катя гледаше, слушаше и не искаше да разсъждава върху това, което чува. Само я мъчеше една болка. Това дете нито веднъж не спомена думата мама.
- Моят татко дойде, дойде да ме види! – детето подскачаше, викаше, смееше се и плачеше от радост. – Моят татко дойде. Кати, Кати, той дойде. Аз ти казах, че ще дойде, казах ти. Нали не се сърдиш, че те оставям.
- Върви, миличка, върви!
И вече на себе си:
- Върви и бъди щастлива, малка Звездице!
Лепкава мисъл изплува пред Катя.
- Какво ли го очаква напред това дете на безотговорността.
© Снежана Врачовска Всички права запазени