Отварям очи и поглеждам, около мен е зима. Всичко е отрупано със сняг, няма сгради, животни или дървета. Само едно мъртво ябълково дърво на пет метра от мене застанало самотно сред бялата пустош. Опитвам се да си спомня как съм стигнал до тук, но съзнанието ми е празно като гледката, която се разкрива пред мен, нямам спомени за това кой съм и защо се намирам на това място. Надигам се с неестествена лекота, все едно гравитацията е изгубила влияние над мен. Не усещам ни студ, ни умора, ни страх... Не усещам нищо... Всички закони на човешката природа са изгубили сила над мен, но аз дори не се замислям над това, съзнанието ми е празно. Навеждам се бавно и докосвам снега. Той се стапя моментално под ръката ми, докато не докоснах черната почва. В момента, в който дланта ми докосна земята, тя започна да се променя, позеленя на точното място, където е ръката ми и аз плахо и рязко отдръпнах ръката си. На това необичайно позеленяло място за секунди изникна само една алено червена роза. Тя е магически красива, никога не е съществувала роза, по-съвършена от тази пред погледа ми. Аз стоя и гледам тази роза без дори да мисля или да се почудя откъде съм способен на магия като тази. Изправям се отново със същата лекота и със сигурна крачка се насочвам към изсъхналата ябълка. Заставам пред нея и я поглеждам с поглед, по-спокоен от на малко дете, тогава поставих двете си длани на дървото и от тази точка то започна бавно да се съживява. Всеки клон, всяка част, всяко листо от дървото възвърна своето предишно величие. Дървото сега стои величествено пред мен с гъстите си клони, тъмнозелените си листа и ярко червени, наподобяващи лачени, ябълки. Има нещо странно обаче в картинката... Розите растат на храсти, но тази беше единична, когато я погледна очаквам да видя друго цвете, но това си беше роза, а ябълковото дърво е поне три пъти по-голямо от обикновеното, но плодът му си е ябълка. Всичко е така неестествено, но същевременно по-красиво дори от перфектното. Откъснах си една ябълка и отхапах от нея, не усетих вкус, нито мирис. Това не ме впечатли, дори го очаквах. Внезапно усетих нещо на лицето си, нещо което не мога да изпитам, но знам че то е там. Това е усмивка. Аз се усмихвам, но без причина или чувство зад това си действие. Слънчев лъч прониза мрака незабелязано и падна над мен единствено. Около мен снегът започна да се разтапя и трева заменя така мъртвата картина с друга, крещяща от живот. Не съм виждал подобно нещо, дори не съм го и сънувал. Поради причина, че гледка като тази не съществува дори и във въображението на хората. Всичко е толкова приказно красиво, хипнотизиращо. Но аз не усещах нищо. Сътворих от смъртта живота. Превърнах мрака в светлина. Преобразих това място до неузнаваемост. Аз не му възвърнах някога изгубения блясък, аз го подобрих в кътче невидяно от човешко око. Тогава се събудих. Паметта ми постепенно се възвръщаше, но чувствата, сетивата и емоциите ми са напълно изчезнали. Тях вече ги няма. Вече съм буден и лежа на своя облак на километри от земята. Небето е синьо и ясно и слънцето блестеше с цялата си мощ. Аз студ не усещам, нито заслепяващите слънчеви лъчи. Поглеждам под облака и виждам тялото си. Войната още продължава, а аз лежа, повален от своя враг. Безжизнен сред многото други тела. Изведнъж се обърнах нагоре, там има само... звук и светлина...